автор: iszaard

Умората бележи края на едно дълго вглеждане. Като в сън вървя през замък от огледала, от колода карти, всяка носеща повече смисъл, отколкото мога да понеса.
Изкуството е Бог изначално. Творческият аспект на Провидението. Да проявиш идеята и смисъла – какво вълшебство! Да дадеш плът на съня – каква истерия от чувства! Да бъдеш себе си всеки път и във всяко нещо, извлечено с неимоверни усилия от бездънната торба на Нищото.
Познавах един човек, който най-много обичаше изкуството. Не живота си, не Бог, не хората или вещите, а онова невидимото, което шепне настойчиво и прогонва съня, за да остави след себе си пустини и дворци от красота... Учудвах се твърде дълго, преди да осъзная какво всъщност се е случило –за него изкуството е било Бог.
Вярващ или атеист – всеки носи в себе си Идеята. За живота и смъртта, за съграждането и разрушението. Атеистът накланя везните на съзнанието си в полза на материята. В нея той изразява в пълнота идеята си за красиво и грозно, за добро и зло. Вярващият преминава през живота като през пустиня. За него красивото и грозното са само функции на Абсолюта. Така поне би трябвало да бъде, ако наистина обича Непроявеното. А творецът е по средата на тези две отношения, на тези две идеи за проявата на онова, което носим в себе си – безкрайното или пък крайно търсене на смисъла, в зависимост от това дали съществува Безсмъртието.
Дали свободата е само идея? След като робството съществува навсякъде и във всичко проявено. Ако вярваме във взаимната обусловеност на антиподите, то тогава самото проявление на несвободата, на задължителността във всичките и форми предполага нейната противоположност, и не само като фикция.
Излизайки извън рамките на Времето и Пространството човек навлиза в дълбините на проявеното Непроявено, в крайната Безкрайност, зададена в параметри. Всъщност във величието на Изкуството. И ако материалистът робува във всеки миг от Времепространството на своя живот, дори без да осъзнава това, дали е по-различно положението на идеалиста?! Отричайки видимото, обожествявайки бъдещето, което е невидимо за сетивата, той като че ли в не по-малка степен отдава своето същество на Нещо, което му поставя граници, т.е. самоволно се заробва в своите разбирания, и за Абсолюта. Граничното положение на твореца, разпънат между Духа и Материята, поставя същия въпрос. Има ли свобода в изкуството или и в тази обетована земя на човешката божественост присъства една прекомерна задължителност, която превръща устрема на духа в полет на птица, поставена в клетка? Колкото и големи да са размерите на това определено от някого или нещо пространство.
Презрението
Презрението към другостта определя житейските параметри на всеки един от нас. Идеалистът - духовникът и интелектуалецът, презира материалиста. Защото последният прекомерно обича сетивата си. Той на тях оповава и тях смята за свой бог. Еснафът дори на смъртното ложе размишлява за материята. Как и на кого да остави безценния смисъл на своя живот? През цялото си житейско време той се е стремял към точно тази красота – на златото и вещите, на сигурността и търпеливото трупане, ден след ден. И не може да се отрече, че благодарение на този тип човек се радваме на толкова много – прекрасни паметници на архитектурата – дворци и помпозни вили, скъпоценни накити, вещи, чиято форма, изобщо външен вид, а и вложен смисъл са олицетворение на достигнатото до този момент от нашата цивилизация. Дължим удоволствието да разглеждаме картини и скулптори в музеите и галериите в цял свят именно на материалиста. Но въпреки това той е презрян.
Идеалистът цени духовното. За него трупането на вещи, та дори и прекрасни, е еснафско отношение към света. Бил той интелектуалец или духовен – той с еднаква сила отхвърля от себе си стремежа към вещите, който между впрочем е изначален. Но въпреки, че проявлението на това качество е неизбежно, това никак не пречи да бъде стъпквано и поставяно на по-ниско стъпало от духовността. Защото тя – духовността, е чистият блясък на Бога, на въздесъщата Красота, която е само в идеята и смисъла, а формата и съдържанието, приели материален вид са един компромис, който според някои не би трябвало да бъде задължителен. И наистина подобен бунт съществува в изкуството, у някои негови поклонници, които често с лека ръка отхвърлят необходимостта от материализиране на идеите си, разчитайки повече на човешката склонност към философстване, отколтото на въздесъщите закони на Реалността.
На последно място творците презират всички. С еднаква лекота те отхвърлят и поставят под един знаменател материалиста, идеалиста, духовника и дори колегата артист. Защото в себе си осъзнават като че ли твърде личната и наистина неповторима връзка с онова Изкуство, което за тях е единствен Бог.
Смисълът
Вероятно презрението, отхвърлянето на другостта има дълбок смисъл, понеже дава възможност за проявление на чисти идеи и форми, съответно в Духа и в Материята. Да си представим за миг как нищо не би могло да бъде, ако я нямаше сегментацията. Ако материалистът не можеше да се спре на един единствен вариант на красотата, която търси – било в сграда, накит, целяно точно определено количество богатство и обществено положение. Бидейки по-конкретна в собствената си идея за робството в изкуството твърдя, че и онези, които развиват хуманитарна дейност или се застъпват за екологията не са нищо повече от материалисти. Идеята им цели пряко проявление във видимия свят, и нищо повече от това.
От своя страна идеалистът търси смисъл в чистата Идея. Тя и само тя носи за него красотата, която е избрал за съвършена. Ако бъде премесена с проявление тя престава да блести толкова силно, защото е ограничена от материята. И няма как да бъде другояче.
Интересно е, че процесът на презрение е повече от взаимен между преставителите на чистия материализъм, на чистия идеализъм и на изкуството. Първите две категории хора всъщност с цялото си същество отричат горделивостта на твореца, дори в миговете, в които се захласват по красотата на материалното изразяване на идеите му (например в сграда, картина, книга или музикално произведение). Материята, идеята, казват те, наистина заслужават уважение, ала самият творец с какво право се смята за богоизбран?! Кой всъщност е той и неговата дарба или талант не са ли плод на гени и обществени условия (според материалиста) или на Божий промисъл или човешкият гений въобще (според идеалиста)?
Всъщност творецът е низвергнат да виси между Духа и Материята. Неразбран от никого той понечва да се скрие в собствената си идея за Бог, но неговият личен – Изкуството. Разбира се, с лекота намира философска обосновка на своите претенции за първенство – и духовно и материално. Та той владее еднакво добре Идеята и Материята, обединявайки ги, подобно на Създателя, в своите произведения. Как може да бъде възпрян в своята горделивост при такова едно положение, след като на всеки, който пожелае да помисли по въпроса с лекота ще стане ясно, че именно способният да даде плът на идеите си превъзхожда в това именно отношение и материалиста и идеалиста. Повтарям, че първият в общия случай трябва да заплати на някой друг да реализира идеята му за красота, дори да я конкретизира вместо него. А вторият, поради самата специфика на своето разбиране за живота не е способен да се освободи от нежеланието си да въплъти идеите си.
Робството свобода
След всичко това може да изглежда, поне за миг, че творецът е по-свободен от другите. И действително той не робува на материята, а само я впряга реализирайки идеите си. Той не е обвързан и с разбирането за чистата духовност, защото иначе би бил редови идеалист. И все пак творецът не е свободен. Той е роб на своето Изкуство. Така както останалите са роби на Материята или пък на Духа, според избора и разбиранията си. Решавайки да влезе в обетованата земя на Богоподобието, творецът, наричан с едно от имената на Непроявеното, Изначалното и Всеобхватно съществуване, изпада в може би най-отчаяното робство. В една зависимост, която поради своята магнетична, невероятно красива примамливост, не може никога да бъде отхвърлена. Опиянен от способността да властва над Проявеното и Непроявеното едновременно, предизвикан в най-красивия дуел с живота, той всъщност изгубва Свободата, дори като възможност. Защото приближавайки се в най-голяма степен до Светлината, той ослепява от нейната красота. Никой и нищо не може да бъде сега по-привлекателен от това огледало на божествеността. В сравнение с изкуството всичко изглежда дребнаво и прозаично, дори светът на чистите идеи. И каква сила на духа е нужна, за да бъде презряна и тази възможност - може би една от последните стъпки към Абсолюта, в името на свободата?!
Разсъждавайки върху този феномен – робството в изкуството, несвободата в способността да бъде проявено непроявеното, идеята да бъде въвлечена във форма, стигнах до извода, че и дарбата за творчество е добре да бъде разглеждана само като етап, като възможност, а не като необходимост, обвързана с мантрата „трябва”. Защото тази дума наистина звучи като мантра, като едно самоомагьосване, което обаче изключва избора, тъй дълбоко предпоставящ свободата. В действителност кое е едиственото необходимо в живота, освен да се живее?! И не е ли самоопределянето и служенето на която и да е идея за съществуването ако не робуване, то модел, граничещ с невъзможността за проявление на всичко останало възможно?! Дори изкуството може да се превърне в робство, ако стане единествена възможност и цел. И ако и без това твърде трудният за откриване смисъл на живота е всъщност Свободата, не е ли добре човек да се замисли и подходи по-внимателно дори в съприкосновението си с величавата възможност да твори.