Далеч след полунощ. Половината свят е заспал.
Само в мойте покои да дойде Морфей не успя.
А таванът? Дори в полумрака изглежда учудващо бял.
Бял, безкръвен и пуст като северна, снежна тайга.
Далеч след поредния скоч. Все още не съм полудял!
А нощта се изсипа безвездна в непрогледна тъма
като пъкъла в който човешкия род е едва оцелял.
След жестокия пир на заблуди и нежни лъжи в суета.
Далеч кукурига петел. Сред града на бетонната ярост.
Символично, нали? Или някой зевзек е намислил шега,
отегчен от нефелен живот или тягостна старост.
А аз, още търся безплътни следи и не мога да спя.
Като стършел отровен жужи в онзи мозъчен дял...
белотата на моя таван, като полет във гъста мъгла!