Привет, Anonymous » Регистрация » Вход

Сдружение ХуЛите

Посещения

Привет, Anonymous
ВХОД
Регистрация

ХуЛитери:
Нов: Lombardi
Днес: 0
Вчера: 0
Общо: 13996

Онлайн са:
Анонимни: 398
ХуЛитери: 6
Всичко: 404

Онлайн сега:
:: ZAGORA
:: Lombardi
:: NadiKa
:: Albatros
:: Patrizzia
:: Hulia

Електронни книги

Вземи онлайн електронна книга!

Календар

«« Май 2022 »»

П В С Ч П С Н
            1
2345678
9101112131415
16171819202122
23242526272829
3031         

[ добави събитие ]

Екипи на ХуЛите

Съвет на сайта:
5 съветници

Публикуващи администратори:
изпрати бележка на aurora aurora
изпрати бележка на alfa_c alfa_c
изпрати бележка на viatarna viatarna
изпрати бележка на Valka Valka
изпрати бележка на anonimapokrifoff anonimapokrifoff

Издателство ХуЛите:
изпрати бележка на hixxtam hixxtam
изпрати бележка на BlackCat BlackCat
изпрати бележка на nikikomedvenska nikikomedvenska
изпрати бележка на kamik kamik
изпрати бележка на Raya_Hristova Raya_Hristova

Координатор екипи и техническа поддръжка:
изпрати бележка на Administrator Administrator


С благодарност към нашите бивши колеги:
mmm
Angela
railleuse
Amphibia
fikov
nikoi
намали шрифтанормален шрифтувеличи шрифтаНепознатият
раздел: Разкази
автор: Tiranozavar

Никога не бе пътувала. Или поне не ни бе известно някога да го е правила сама или с непознати. От детството си помнехме само ваканциите – една седмица през лятото, винаги по едно и също време, и винаги на едно и също място. Тя, все още млада, и с гладко опъната кожа под шапката с широка периферия, с плетената чанта, която мяташе през рамо, и слънчевите очила, които скриваха клепачите, целите осеяни с лунички.
А после, когато годините й, нейните и на баща ни, станаха повечко – излетите в планината, които предприемаха редовно и от които се връщаха със свеж загар и задъхани. А когато после той почина, тя спря да излиза. Сякаш неговата смърт я закотви завинаги в спомените и над снимките, които разглеждаше по цял ден и безспирно преподреждаше в десетките албуми. Опитвахме да я откъснем, дори бяхме направили график на посещенията си, ту аз, ту брат ми, но опитите ни да я изведем от усамотението не дадоха резултат. Не помогнаха и туристическите справочници, които брат ми домъкна отнякъде с идеята да я подкупи за някое пътешествие, което той обещаваше да плати. Не успявах и аз, а разказите ми за това или онова място, което съм посетил, видимо й досаждаха.
В началото приемахме поведението й за естествено, а и двамата с брат ми, вярвахме, че всеки опечален има право на свещено и неприкосновено пространство, в което да изповядва необезпокояван тъгата си. Но това доброволно отшелничество продължи повече от очакванато. В първите дни, дори седмици, наивно мислехме, че е просто старомоден каприз. Траурна тишина и отказ от света в рамките на един благоприличен срок, който ние трябва да приемем за даденост и изчакаме да премине. Но и двамата грешахме. Майка ни категорично бе загърбила света, а това в един момент започваше да пречи и на нас. Редувахме се кой да й занесе продуктите или плати сметките за къщата, но и двамата вече бяхме одосадени и от безкрайната й упоритост, а и от донякъде притворната проява на синовна преданост. Знаехме, че е въпрос на време един от нас да не издържи и да постави въпроса ребром. А и може би тя имаше нужда от лекар, от компетентна помощ, която ние трябваше да й осигурим, за да прекратим най-вече своята агония. Брат ми, далеч по-търпелив и толерантен от мен, дори се бе консултирал с психиатър, но като че ли се бе впечатлил повече от неговата ерудиция, а не от съветите, за които бе отишъл. Няколко дни след срещата с въпросния специалист намерих в къщата на майка ми книги за самоусъвършенстване, с които брат ми вярваше, че е изчерпал своите задължения и че след като прочете въпросните наръчници майка ни, като с магическа пръчка, ще се оправи. Хвърлих бегъл поглед на книгите, дори прочетох повече от страница от една от тях, но те ми се сториха прекалено отвлечени, за да намерят каквото и да било приложение в конкретния случай. Майка ни едва ли би се развълнувала от четиво, в което с приспивен тон авторът се опитва да те хипнотизира с тезата, че всичко съществуващо е плод на илюзия, но ако правилно овладеем и вникнем в енергиите на ума и сърцето, този свят може да стане по-приемливо и по-красиво място за обитаване. А и тя, майка ни, демонстративно и винаги е страняла от всякакви теории, които се опитваха да заобиколят суровите факти. За нея енергията на сърцето се изчерпваше само и единствено с онези остри и нащърбени линии, с които медицинската наука отчиташе, че то още не е спряло. А енергията на ума бе това, което човек е успял да постигне приживе. И всеки опит за заобикаляне на неоспоримото за нея бе чисто и просто оправдание за нечие безсилие или демонстрация на тотална глупост.
Не след дълго книгите, на които брат ми очевидно възлагаше надежди, изчезнаха. Предположих, че е възможно и той, засрамен от претърпения провал, да си ги е взел, но той не отвори дума за това, а и аз самият от деликатност пропуснах да го попитам. Единственото, което разбрах е, че продължава да се среща с психиатъра, към когото се бе обърнал за помощ, но срещите им вече били неофициални, което трябваше да ми поскаже, че проблемът с майка ни, поне що се отнася до медицинските му измерения, е приключен.
Някъде по това време и майка ни се оживи. Но нито аз, нито брат ми забелязахме каква е причината за това. Вече бяхме свикнали със задълженията си и вършехме всичко, което се очакваше от нас, машинално. Затова и за нас бе повече от изненада, донякъде неприятна, че тя в един и същ ден ни уведоми, че вече няма нужда от нашата помощ. С хладен тон, в който не се долавяше и сянка от самообвинение, ни обясни, че дните на скръб са вече зад гърба й и е дошло време да поеме живота си отново в свои ръце. От този ден нататък ние двамата трябвало да се чувстваме свободни от всякакви задължения към нея, а тя от своя страна щяла да намери начин да ни компенсира за неудобствата, които ни била причинила. След този разговор ние продължихме да ходим при нея, далеч по-рядко, но със същата загриженост, която проявявахме и преди рязката промяна. А и аз, а също и брат ми, дотолкова бяхме свикнали със задълженията си, че в новата ситуация трудно свиквахме с мисълта, че майка ни вече няма нужда от нас, че сме безполезни, а дори и излишни. Компенсирахме навика, който си бяхме създали, с чести телефонни обаждания, с пресилена загриженост, но скоро и тези ни отношения охладняха и се чувахме по-скоро само за празници или от скука.
Докато не настъпи денят. Онзи ден, който и двамата щяхме да помним като второто, но вече повече от сериозно изпитание, в крехкия ни семеен мир. В онзи ден тя безапелационно ни заяви, че смята да замине. И че не само не възнамерява да се връща скоро, а смята да се устрои далеч от нас, на ново място, което имала намерение да сподели с абсолютно непознат човек. Решението за това ни бе съобщено в градината, с невинно, но твърдо изражение и като нещо, което трябваше да приемем, ако не като най-логичния, то като най-естествения ход на нещата.
Изненадата ни, моята и на брат ми, бе толкова огромна, че и двамата замълчахме необичайно дълго, но без да сваляме очи от лицето й. Майка ни видимо изглеждаше същата, но и двамата се напрагяхме, за да доловим в чертите й издайническа нотка, а и в първите мигове и двамата вярвахме, че се шегува. Спонтанното й хрумване може би бе опит да провери реакциите ни, да изпита отново чувствата ни, да види дали бихме намерили сили да я възпрем... Но още преди да успеем да се съвземем, тя ни заяви, че час по-скоро ще ни запознае с новия човек в живота си, а това и според нея бе достатъчно основание да ни възпре от бъдещи въпроси, а също и спорове. Като добре възпитани синове ние нямахме право да се месим в интимния й свят, а срещата с господина щяла окончателно да ни убеди, че за нея, за майка ни, няма връщане назад.
И срещата не закъсня. Освен изненадани, двамата с брат ми, и в онзи момент се почувствахме и изиграни. Всичко, което видяхме и чухме тогава, бе като че ли старателно режисирано, то сякаш бе дълго подготвено с единствената цел да се примирим. Пред нас се появи мъж, на възраст около 60, със състоятелния вид на човек, който цял живот бе живял в охолоство, който видимо не търпи възражения и едва ли би се разколебал пред двама, хванати на тясно, мъже. Той строго се ръкува първо с брат ми, а после с мен, и с увереността на човек, живял в тази къща поне две десетилетия, седна на едно кресло и спокойно кръстоса крака. Майка ни проследи всичко това с едва доловимо в чертите й тържество и когато мъжът отклони поглед от нас, енергично запляска с ръце, сякаш той е актьор, който заслужава бурни аплодисменти за първото си появяване на сцената.
Вероятно неофициалните срещи на брат ми с психиатъра, който не успя да ни помогне тогава, когато имахме нужда от него, оказваха своето влияние, защото той пръв се окопити и впи любопитен поглед в непознатия.
- Да разбирам ли, че решението, за което ни уведоми – каза той, докато се обръщаше към майка ни - е окончателно и не подлежи на дебати?!
Тя се усмихна отначало като че ли изненадана, а после обърна поглед към непознатия сякаш оттук насетне той, а не тя, трябва да поеме отговорност и той, а не тя, да отрази неизбежните въпроси.
- Моля, господа – обади се непознатият с мек, но кристален глас – да се опитаме да бъдем по-толерантни и мъдри. Решението, което двамата с майка ви взехме е добре обмислено, но макар и неочаквано за вас, то все пак не означава, че е дошъл краят на света. По всяко време, когато прецените, ще бъдете добре дошли при нас, където и да се устроим...
Докато непознатият говореше, майка ни го наблюдаваше така, сякаш пред нея стоеше президентът на Щатите в онези първи мигове, след като е спечелил изборите и всеки момент върху главата и раменете му ще се изсипят конфети и в ушите ни ще гръмнат френетичните възгласи на неговите привърженици. Брат ми понечи да каже още нещо, дори леко пристъпи към непознатия, но внезапно смени посоката и се отправи към бара. Не след дълго и четиримата вече държахме по чаша скоч. Непознатият със самоуверен пламък в погледа, майка ми – тържествуваща, а двамата с брат ми с чувството, че сме излишни, а може би без да смеем да си признаем – и изоставени.
И те заминаха. След няколко дни. Към Париж. Научих за маршрута им от брат ми, който, далеч по-разтревожен от мен, се обаждаше всеки ден – видимо загрижен за майка ни, но според мен двойно по-любопитен да разбере повече за непознатия. Опитите му да научи кой е той и как така ненадейно се оказа в самия епицентър на живота ни, не дадоха резултат, но въпреки това той упорстваше и държеше непременно да ме осведомява за импровизираното си разследване. Дори, каза ми веднъж по телефона, се бил допитал отново до психиатъра, който от своя страна го посъветвал да укроти тревогата, като се вслуша в енергията на ума и сърцето си...
Нямах представа дали той, моят брат, и в онези седмици бе способен да слуша каквото и да било освен страховете си, но неговата тревога постепенно завладя и мен. Очаквах, че ще се почувствам облекчен, когато майка ни замина, но трябваше с огорчение да призная, че аз също като брат ми, бях се оказал в плен на нещо, което психиатърът без да се замисля особено би определил като зависимост. Опитвах се да се откъсна от мисълта за това ненадейно пътуване, за този непознат ни мъж, но на улицата, докато шофирам или търся утеха в някой бар, аз неизменно се оказвах пред все повече и повече въпроси. Откога се познаваха? Защо не бях намерил смелост при онази първа наша среща да попитам за името му? Дали аз самият и на неговите, пък даже и на годините, на които бях тогава, бих предпочел сигурността в лицето на дама с отдавна повехнала хубост... А хубава ли бе в действителност майка ни? И защо двамата с брат ми никога не се осмелявахме да я погледнем с очи, различни от синовните? И дали е реална свободата, за която всеки мъж мечтае?
А новините от града, в който моята, променена до неузнаваемост, майка се разхождаше, никак не бяха добри. Докато трескаво разгръщах справочниците, за да отгатна евентуалния й маршрут, брат ми ставаше все по-нервен.
Майка ни, която не остави никакво съмнение в нас, че иска да пътува, отказвала да излезе от хотелската стая. Париж, за който мечтаеха всички дами, които бях срещал в живота си, й се виждал мръсен, а времето я потискало. Макар хотелът, който непознатият резервирал, да се намирал на броени минути от „Лувъра”, в квартал, от който се откривала великолепна гледка към Айфеловата кула, майка ни отказвала да погледне дори през прозореца. Брат ми дори се опита да имитира интонацията на непознатия, който с подчертана тревога му предал, повече от удивен, думите на майка ни. „И това ли е Париж?”, казала тя с отчетливо разочарование още в таксито, което двамата хванали веднага след кацането. А няколко дни по-късно, когато непознатият все пак успял да я убеди да се разходят по паветата на „Шан-з-Елизе”, тя възкликнала „Тези хора са самовлюбени! Защо никой никого не гледа?!”. Не вярвах непознатият, с когото брат ми вече говореше по два пъти на ден, да е звучал чак толкова мелодраматично, но щом онзи видимо улегнал и спокоен мъж си е позволил да демонстрира безпокойство, то вероятно с майка ни действително се случваше нещо необичайно.
Междувременно брат ми вече бе силно увлечен от книгите за самоусъвършенстване. Хората, каза ми веднъж, докато довършвахме бутилка бренди, които се плашат от непознатото, развиват комплекс за малоценност. Вероятно, допълни с тъга, тя, майка ни, се е почувствала безпомощна, осъзнала е, че е направила грешка, а това вероятно означава, че ще поиска да се върне и то скоро, допълни като отпи смело от чашата. Леко унесен от изпития алкохол го попитах дали не надценява книгите, на което той ми отговори със студения поглед на човек, дълбоко убеден, че това, което е прочел е самата истина и нищо друго освен нея.
Дните продължаваха да се нижат, а Париж все още не успяваше да спечели нашата майка. Непознатият се бе похвалил, че е успял да я заведе до „Лувъра”, но майка ни, щом видяла тълпите от хора, наредени на дълги опашки и с неизменните фотоапарати в ръце, изпаднала в лека паника. „Нима вярваш, че ще мога да се насладя на каквото и да било изкуство, притисната от толкова хора, подета от такава гмеж?”, казала тя, обърнала гръб на непознатия и с енергична походка се прибрала в хотела. Същата нощ, твърдеше брат ми, непознатият като че ли я чул да плаче, но когато окончателно отворил очи и решил да провери, майка ми вече била под душа в банята и дори си тананикала. Единственото, което успяло донякъде да я развълнува в града на Сена, било метрото. Харесвала звука, с който вратите в мотрисите се затварят, харесвала да разглежда града „отвътре”, да усети „интимната” му миризма. Последното брат ми сподели с видим смут на поредната бутилка бренди, която в една дъждовна нощ бяхме поръчали, за да притъпим тревогата и евентуално да решим какво да предприемем.
Но те, майка ни и непознатият, ни изпревариха. Вече бяха напуснали Париж и пътували към Прага. Брат ми дори ми показа снимки, които непознатият ни бе изпратил. На една от тях майка ми се бе снимала на фона на катедралата „Сакре Кьор”, но лицето й не изразяваше нищо друго освен, налагаше се и двамата да признаем, отчаяние. Тенът на лицето й бе блед, устните отпуснати, изглеждаше захабена, а фигурата й прегърбена. На следващата снимка бяха двамата, майка ни и непознатият, който сякаш се бе състарил. Върху лицето му нямаше и помен от онази гордост, която помнехме, а погледът му изразяваше всичко друго, но не и щастие. Вероятно снимките, които видяхме, бяха подбрани, но именно това ни смути още повече. Защо ни бяха пратили тези снимки? Да не би да бяха зов за помощ? Последното хрумна и на двама почти едновременно, но никой, нито аз, нито брат ми, искахме да признаем сериозността на положението. Ако го направехме, това би отнело от увереността ни, че вече сме зрели мъже. А и едва ли би имало по-смешна гледка от двама братя, предприели пътуване до Париж, Прага или който и да е друг град, за да спасяват собствената си майка и то от нещо, което вероятно бе преходна емоция, моментно неразположение, най-много мини депресия.
Не зная кое – внезапното пътуване или срещите на брат ми с психиатъра – но заедно с метаморфозите, които очевидно настъпваха в живота на майка ни, и брат ми се промени. Все по-често отказваше да сподели с мен по едно питие, отказа цигарите, и даже сподели, че се е записал на курс по йога. Човек не притежава само две енергии, каза ми веднъж, докато старателно белеше фъстъците и ги мяташе в устата си, има енергия от миналото, фъстъкът се разтроши поне на три между зъбите му, и енергия на бъдещето, енергия, която взимаме от околните и енергия, която ни дава природата, фъстъците в устата му станаха четири. Хармония се постига, ако можеш да обединиш тези енергии, да ги балансираш, по зъбите му забелязах малки трошици от ядките, да се научиш как да отблъскваш лошите мисли и страховете...
Междувременно научавахме, че майка ни не успявала да възприеме и Прага. Целият град й приличал на декор от пиеса на абсурда. „Та тук няма нито птици, нито котки, нито зеленина”, казала тя на непознатия и силно му стиснала ръката, докато пътували в таксито към поредния хотел. Щом се настанили, непознатият веднага й посочил накацалите на отсрещните балкони гълъби, но вместо да се успокои, майка ни за дълго се затворила в банята, а непознатият бил оставен в компанията на новинарския поток на BBC. Същата вечер двамата, и очаквано, попаднали в шумна бирария, от която майка ни си тръгнала с главоболие, което не я отпуснало следващите четири дни. Не помогнали нито разходката с ферибот по Вълтава, нито концертът на Моцарт, на който непознатият я завел в последен опит да я усмири и върне съществото й в нормалния ритъм. Единственото, което донякъде успяло да изтръгне майка ни от раздразнението, била някаква, даже невзрачна, катедрала, чийто витражи толкова й харесали, че за първи път от началото на пътуването, тя понечила да използва фотоапарата. Естествено ние с брат ми веднага получихме снимката, на която единственото, което можехме да различим е блед контур на Божията майка, чиято глава, увиснала неестевено върху стъклописа бе уцелена от тънък лъч светлина...
Отново бяхме двамата, когато два дни по-късно непознатият отново се обади. Брат ми тъкмо описваше предимствата на вегетарианството с оглед психическата енергия, тази на астралното тяло и тази на мозъка, когато с глас, в който дори аз, стоящият поне на метър разстояние, долових объркване. След като близо десет дни майка ни отказвала категорично да се примири и с Париж, а и с Прага, сега била обзета от необичайна еуфория. Непознатият не можа да обясни на какво се дължи тази рязка промяна, но според него майка ни била истински пленена от града. Три пъти била посетила музея на Кафка и още толкова кафенето, в което се твърди, че сам Айнщайн е свирил на виола, обикаляла прехласната улиците и дори посетила беседата в една от десетките синагоги в града. Същата вечер му показала снимка на някакъв равин, заобиколен от гардове, и с развяваща се от вятъра коса, с тората под мишница и на път към старото, както твърдяла тя, еврейско гробище. Но не неочакваната, макар и желана, промяна шокирала непознатия толкова много. Майка ни, която скоро щеше да навърши 65, настоявала, че иска да остане в този град завинаги, но не, за да се наслаждава на очарованието му, нито за да устрои старините си в по-спокойна обстановка, а за да стане екскурзовод. По цели нощи четяла исторически книги, които купувала по няколко накуп, а когато нещо не й ставало ясно тичала да се консултира с първия срещнат на пътя й гид. Някои от екскурзоводите любезно й обяснявали, а други я взимали за поредната луда, прехласната от красотата на Прага и отминавали, но майка ни изглеждала незаинтересована от впечатлението, което оставяла у околните. Дори обиколила няколко туристически бюра, в които изтъквала предимствата, които може да има пред всяка друга конкуренция една жена на 65. Владеела три езика, а с познанията си за историята на католическата църква можела да засенчи всеки кардинал. Чехите били учтиви към ентусиазираната ни майка, но не след дълго охраната на всички учреждения била инструктирана да не я допуска и дори да я държи на известно разстояние от сградите. Майка ни обаче вместо да посърне или се откаже, започнала да спира хората директно на улицата и да им предлага VIP-обиколка на града на цени тройно по-ниски от услугите, които предлагат останалите туристически бюра...
Накрая, вероятно изморен и от нашето мълчание, моето и на брат ми, непознатият затвори телефона. Но ние вече бяхме разбрали най-важното. Това бе краят на неговото, на непознатия, романтично пътешествие. Той бе вдигнал ръце от дамата, която само преди три седмици го гледаше с такова обожание, сякаш бе самият, възкръснал от мъртвите, Кларк Гейбъл. И най-вероятно скоро щеше да се върне обратно, но този път сам.
Брат ми изглеждаше разочарован, дори потиснат, и вместо в теориите за енергиите потърси утеха в двоен бърбън с много лед. Час по-късно вече се заричаше, че това е ще му е последната глътка алкохол и че от утре ще се отдаде изцяло на учението за йога, докато постигне пълна хармония между всичките си енергии. Макар и не чак толкова пиян той изглеждаше като човек, който не само не желае, но и не може да поеме отговорност. От което пък аз трябваше да направя извод, че майка ни има само един син, който, макар и не толкова уверен, но все пак имаше шанс да я върне от Прага обратно в семейството.
И се приготвих. В куфара ми имаше дрехи само за два дни, но и няколко снимки на майка ни, които смятах да дам в полицията, ако се наложеше да потърся помощ от властите. Взех също фотоапарат, бинокъл, карта на стара Прага, пътеводител за всички бирарии, музеи, а от сайтовете с културната програма разпечатах и календара на предстоящите концерти. Дори отбелязах два – един на Менделсон и един на Вагнер, които смятах да посетя.
И ден по-късно вече се лутах в малките криви улички на Прага в търсене на позната ми фигура. Хотелът, който майка ни и непознатият бяха наели, бе освободен и от нея, а на останалите места, където я потърсех със снимката от Париж в ръка, безпомощно вдигаха рамене и виновно ми се усмихваха. Нямах причина за безпокойство, но още на втория ден вечерта, усетих, че сменям бирариите преди да съм си допил пивото и че почти не разглеждам града, който дотогава не бях виждал. Припознах се в три дами, които първо видях в гръб, присламчих се към две туристически групи, за да обиколя града и с тях, но без успех. От майка ни нямаше и следа. Снимките, които правех на бездушните и студени сгради, ставаха все повече и повече, но скоро и това забавление, което трябваше да запълва времето, ми омръзна. Дори ми се стори, че започвам леко да разбирам чешки и ако остана само още месец ще говоря този език, ако не на едно прилично ниво, то поне достатъчно, че да нямам нужда от разговорник. В края на първата седмица се чух с брат ми, за да го уведомя за липсата на какъвто и да било късмет, но от другата страна на линията сякаш стоеше един съвършено незаинтересован човек. С вял глас брат ми ме осведоми, че се чувства добре и че непознатия се бил свързал с него. Стресът, който бил преживял в рамките на две седмици, го бил натоварил ужасно и брат ми му предложил да го включи в курсовете по йога. Сега двамата с малки стъпки, но сериозно напредвали в учението за енергиите, но, за съжаление, нямали каквито и да било новини, които да ме успокоят.
Единственото, което ми оставаше бе да се обадя в полицията. Беше безкрайно неловко да пиша обяснения пред някаква жена, която едва ли говори английски, и да опитвам да се обясня на началника на управлението, който ме погледна с такова съжаление, че се почувствах като хлапак, изоставен от майка си в непознат град. Процедурата по издирването изисквала технологично време, но тъй като тук ставало дума и за имиджа на Прага като безопасен за чужденци град, моята молба щяла да бъде придвижена възможно най-бързо. Не очаквах мигновени резултати, а още по-малко чудо, но само няколко часа по-късно непознат глас ме уведоми по телефона, че майка ми е напуснала града със самолет и се е отправила обратно към Париж.
В първите няколко минути бях повече от втрещен, но минути след като затворих, вече бях в таксито и пътувах към аерогарата.
- Кажете ми град, който започва с „П” – подканих шофьора, когато колата ни бе приклещена в първото задръстване.
- Париж?
- Освен Париж, извинете ме – допълних...
- Порто?
- О, Португалия! – въкликнах с по-силен глас, отколкото очаквах – Друг?
- Палермо, Пекин, Пиза, Панама, Пхенян, Прищина – започна да рецитира оживено шофьорът.
- Чакайте, чакайте, може ли по-бавно, за да ги запиша – му казах и извадих листовете, върху които отдалеч личеше името на хотела, в който бях отседнал до преди час.
Преди да продължа обаче, изключих телефона си. Предстоеше ми дълго пътуване. А нямах излишна енергия, за да я хабя.


Публикувано от Administrator на 23.05.2012 @ 13:17:33 



Сродни връзки

» Повече за
   Разкази

» Материали от
   Tiranozavar

Рейтинг за текст

Средна оценка: 5
Оценки: 4


Отдели време и гласувай за текста.

Ти си Анонимен.
Регистрирай се
и гласувай.

Р е к л а м а

25.05.2022 год. / 19:35:16 часа

добави твой текст
"Непознатият" | Вход | 2 коментара (4 мнения) | Търсене в дискусия
Коментарите са на публикуващия ги. Ние не сме отговорни за тяхното съдържание.

Не са позволени коментари на Анонимни, моля регистрирай се.

Re: Непознатият
от krasavitsa на 23.05.2012 @ 14:14:05
(Профил | Изпрати бележка)
Удоволствие беше, благодаря. А с изненадата от загадъчното "П" накрая ме остави гладна. :)


Re: Непознатият
от Tiranozavar (s_tomova@mail.bg) на 26.06.2012 @ 09:25:11
(Профил | Изпрати бележка)
Благодаря и аз. Беше ми труден този разказ, но вероятно се е получил...)

]


Re: Непознатият
от secret_rose на 23.05.2012 @ 16:11:09
(Профил | Изпрати бележка) http://www.facebook.com/IzvezaniDushi
Много хубав разказ. На два пъти го четох заради обема но само загубих заради прекъсването. Увлекателен и интересен...


Re: Непознатият
от Tiranozavar (s_tomova@mail.bg) на 26.06.2012 @ 09:25:28
(Профил | Изпрати бележка)
Благодаря. )

]