автор: Milvushina

Продължение

ЧАСТ ВТОРА – ЗВЕЗДЕН ПРАШЕЦ
В следващите няколко месеца момичетата се възползваха от всяка възможност да се усамотяват в стаите си по едно и също време. С всяка изминала седмица те научаваха нови думи и ставаше все по-лесно да разговарят. Така Елвира научи, че светът на Зигмунда се наричал Магнус и почти целият бил покрит с океани и реки. Хората живеели на големи острови и полуострови свързани с канали и мостове. Магьосници като Зигмунда имало навсякъде и техният статут бил равен на този на лекарите, адвокатите и учителите.
Те се занимавали с приложението на магията във всички сфери на живота. Семейство искало да се пресели от един град в друг? Викали магьосник, който смалявал имуществото им до размер удобен за товарене в каруца, а след преместването друг го връщал до нормалните размери. Тежките блокове за строителството на масивни сгради били помествани с помощта на левитация. На всеки по-голям търговски кораб пък служел магьосник, който се грижел както за товаренето на стоката, така и за подсигуряването на попътен вятър. Някои от най-богатите предприемачи пък можели да си позволят да наемат собствен магьосник, който да пази ценностите им от кражба и да размножава документацията.

За да демонстрира голямата полза от последното, Зигмунда поиска теферчето-речник на приятелката си, взе го в лявата си ръка и превърна пергамента в дясната си ръка в точно негово копие. Елвира си помисли, че в целия си живот си не беше виждала по-практичен трик.

Освен магьосници на Магнус живееха и алхимици, специалисти по приготвяне на всевъзможни лекарства и стоки за бита. Ако те заболи глава, отиваш при алхимика за прахче за болката. Ако домашният ти любимец донесе у дома паразити, от алхимика си купуваш отрова за вредителите. За разбито сърце от нещастна любов пак алхимикът приготвя отвара. Братът на Зигмунда, разказа тя, учеше именно за алхимик. Двамата бяха взели изпитите си в Академията, но за придобият разрешителни за самостоятелна практика, трябваше първо да стажуват известно време при старши наставник. Зигмунда обясни, че до завършването си ще продължи да прекарва по шест часа дневно в кантората на Магистра Алмарета, където заедно посрещаха клиенти и изпълняваха поръчките им. Двете момичета се заляха от смях като Зигмунда имитира походката и тънкия гласец на възпълничката старша магьосница.

Елвира на свой ред сравни Магистра Алмарета с учителя си по английски език, господин Пибоди. Този достопочтен джентълмен имаше навик да говори на ученичките си с поглед забит в тавана и да подръпва крайчетата на брадата и мустаците си така че чак зъбите му се оголваха. При други обстоятелства господин Пибоди би излеждал страшен, но понеже носеше очила с огромни рогови рамки, а раираният му костюмът вечно се нуждаше от гладене, този навик му придаваше силно комичен вид. Елвира със сериозно изражение подръпваше невидимите си мустаци пред огледалото и се плезеше, а Зигмунда се кикотеше възторжено от другата страна.

С храната се забавляваха още повече.

- Какво хапваш? – попита Елвира една вечер.
- Паладуна.
- От какво се прави?
- От килобе.
- Добре, дай да опитам.

Елвира взе пръчицата и я разгледа отблизо. Паладуната много приличаше на пура за пушене полята със сос бешамел, но миришеше силно на сварено цвекло. Момичето смело я захапа от единия край. Вкусът й беше неописуем, но Елвира го оприличи на нещо средно между мухлясал хляб и глина. Тя с голяма мъка се опита да преглътне, за да не обиди приятелката си.
Зигмунда направи физиономия.

- Не крий. Ужасно, нали?

Елвира с облекчение върна остатъка от паладуната в чинията, но не каза нищо на глас.

- Не мога да правя храна - въздъхна Зигмунда.
- С магия ли?
- Не, не с магия. С магия още по-лошо. Правя храна, но зле.
- Готвиш – подсказа думата Елвира.
- Готвя лошо. Ужасно. А няма друго вкъщи.
- Аз имам.Чакай.

Елвира се върна с две ябълки и пусна едната в кутията. Зигмунда първо предпазливо я помириса, а после няколко пъти я подхвърли във въздуха като топка.

- Как се нарича?
- Ябълка. Опитай.

За да демонстрира, Елвира отхапа голяма хапка от своята ябълка. Зигмунда внимателно гризна своята и засмука парченцето в устата си.

- Нана! – одобри я тя. – Малко е... оловек. Оловек като розмавиак. Но ти не знаеш розмавиак.

- Не, но чакай пак.

Този път Елвира се върна с малка чашка, а на дъното й имаше тъмножълта течност. Тя много внимателно я постави в долната част на кутията, която им служеше за поща.

- А това какво е?

Елвира се престори, че топва показалеца си в чашката и облизва върха му. Зигмунда повтори жеста и изражението й моментално се смени от усмивка в гримаса.

- Оловек! Гадно! Не пия!

Елвира се кикотеше в шепи на детинската си шега. Беше сложила оцет в чашката.

- За супа е. Не се пие.

Зигмунда пусна обратно оцета и огриза ябълката.

- Друга има ли?
- Гладна си? Ами да, с тази паладуна... Сладкиш дали ще искаш? Ще ти покажа сладкиш.

В кухнята все още имаше парче от сладкиша, който майка им беше опекла в събота. Взе го всичкия и го занесе на Зигмунда. Момичето от Магнус си отчупи парченце с два пръста и го сложи на езика си. Този път на лицето й се изписа нещо средно между смайване и блажество. Без да му мисли, тя грабна целия сладкиш в шепа и той изчезна в устата й преди онемялата Елвира да измисли какво да каже.

- Хубав, много хубав!! – Зигмунда вече старателно облизваше пудрата захар от пръстите си. – Най-хубавия!! Сладкиш, сладкиш, сладкиш!!

След дълга поредица обяснения, мимики и картинки, Елвира разбра, че захарта е напълно непозната на Магнус. Единственият подсладител, с който разполагали, се добивал от дърво, чията стрита смола разтворена във вода имала вкус на мед. Ставало да се яде с лъжица, но изложен на топлина губел свойствата си. Алхимиците извличали силно сладък екстракт от дребните бели венчелистчета на някакво цвете на име такабела, но процесът бил дълъг и скъп и затова сладки изделия консумирали най-вече по специални поводи. Елвира обясни, че преди много години и в Англия захарта била рядкост, а сладкиши си позволявали само най-заможните хора, но сега всеки можел да си купи колкото поиска. Зигмунда я гледаше с очите на просяче, застанало пред витрината на магазин за играчки.

- Ще ти направя друг сладкиш. Само за теб.
- Наистина?
- Да. Обещавам.

Елвира от все сърце се опита да спази обещанието си. Имаше, обаче, едно препятствие – никога не беше пекла сладкиш. Мина й през ума да помоли майка си да й помогне, но тогава трябваше да обясни за кого го приготвя, а за нищо на света не искаше да издава тайната на кутията от сандалово дърво. Ето защо на следващия ден Елвира се заключи в кухнята със семейната книга с рецепти и не пускаше нито родителите си, нито сестра си. Госпожа Ридли не можеше да прикрие изненадата си, защото дъщеря й бягаше от готвенето като дявол от тамян.

- Сигурна ли си, че нямаш нужда от помощ, Елвира?
- Не, ще се справя.

Само че няколко часа по-късно вместо на сладкиш с ягоди от новата електрическа фурна се понесе миризма на изгоряло. Елвира опита творението и беше длъжна да признае, че паладуната на Зигмунда имаше по-приемлив вкус. Беше обещала на приятелката си сладкиш с детската увереност, че няма нещо на света, с което да не се справи. Провалът горчеше повече и от изгорелия сладкиш. Момичето се разплака от яд, а майка й я прегърна.

- Трогната съм, че беше решила да ни изненадаш с вкусен сладкиш за чая.
Вместо да се почувства по-добре от думите й, гузната Елвира се разплака още по-силно.

- Важното е, че се постара, момичето ми, - опита се да я утеши майка й.

- Изглежда толкова просто когато ти го правиш, мамо. А моят сладкиш не само остана плосък и твърд като керемида, а накрая и изгоря.

- Просто е, но първо трябва да се научиш. Виж, цялата кухня е в безпорядък. Измий всички загорели съдове до блясък и избърши пода, който си засипала с брашно. Ако го направиш, щом баща ти тръгне за работа утре, ще ти покажа как се прави пандишпанова торта Мадейра с череши. Двете с теб ще я опечем. Съгласна ли си?

- Съгласна съм.
- Но се дръж добре с Ема.
- Обещавам.

Госпожа Ридли беше добросърдечна и мила жена, чиято най-висша цел в живота бе да бъде примерна съпруга и добра майка. Когато навърши 18 години, баща й омъжи за първородния син на корабния магнат сър Робърт Ридли, а тя със сълзи на очи напусна родната си Шотландия. След първата година на брака си, обаче, тя превъзмогна тъгата и силно се привърза към новия си дом в Бристол и към съпруга си. Сега в живота на Елизабет Ридли нямаше по-важно нещо от добруването на четирите й деца. Тя се гордееше с всяко едно от тях, но напоследък се тревожеше за Елвира. След като преболедува пневмония през пролетта, голямата й дъщеря стана съвсем саможива. Вместо да се развлича в компанията на приятелки на нейната възраст, почти всеки ден Елвира се заключваше съвсем сама в стаята си с извинението, че иска да чете книга на спокойствие. Госпожа Ридли започваше сериозно да се опасява, че момичето й живее в някакъв собствен свят. Един следобед обезпокоената майка деликатно го намекна по време на чая, а Елвира я изгледа начумерено и промърмори с възмущение, че може би според родителите си тя също така дружи с въображаема приятелка на име Зигмунда, която глади дрехите с вълшебство вместо с електрическа ютия. Госпожа Ридли не посмя да повдигне повече този въпрос, но Елвира продължаваше да прекарва по цели часове затворена сама и майка й се тревожеше.

Елизабет Ридли вътрешно беше уверена, че ентусиазмът на дъщеря й да готви щеше да трае от ден до пладне, но въпреки това тя искрено се зарадва, когато Елвира й напомни за уговорката им веднага след закуска. Госпожа Ридли още повече се изненада когато момичето поиска не само да разбие яйцата с бъркалката, а и да добави сама другите продукти и да излее сместа във формата за печене. Този път вместо изгоряло, след час в кухнята се понесе аромат на пандишпан. Томас и Ема мълчаливо заеха местата си на масата и зачакаха майка им да им отреже парче от сладкиша.

- Помолете сестра си, тя го опече – каза госпожа Ридли.

Елвира нервно хапеше устната си докато чакаше оценката на сестра си.

- Хубав е! Може ли още малко?
- Може, но оставете и за татко.

Елвира раздели остатъка на две, зави едната половинка в салфетка и пое нагоре по стълбите.

- Ще можеш ли да изядеш сама цялото парче? – почуди се Елизабет Ридли.
- И още как – усмихна се загадъчно Елвира. - Първият ми годен сладкиш, а стана много хубав.

- Така е – отвърна на усмивката й госпожа Ридли. - Наистина се справи добре. Гордея се с теб.

- Благодаря ти за помощта. Може би следващия път ще опитаме по-сложна торта.

- Ще се радвам – отвърна искрено Елизабет Ридли преди Елвира да затвори вратата на стаята си.

Следва продължение