автор: Milvushina

Продължение на 1 част

По обяд на следващия ден, обаче, кутията все още не беше напуснала тоалетката, а до вечерта любопитството надделя над страховете. Много внимателно и предпазливо Елвира повдигна капака и надникна. В огледалото видя само собственото си уморено лице и рошава коса. Остави кутията отворена докато си легна, но така и не се случи нищо зловещо.

Два дни по-късно огнената стрела, която се заби в прозореца, изглеждаше като лош, но далечен сън. Елвира имаше нова верижка и отвори кутията, за да извади медальона си и да се огледа пред огледалцето. Полюбува се за миг на новата си вещ, а когато мигна отново, видя пред себе си смутеното лице на момиче с розовочервена коса и плеяда от лунички.

Този път с крайчеца на окото си Елвира забеляза, че не само нейното отражение беше сбъркано, а и това на стаята й. На заден фон се виждаше странно растение с висящи червени цветове, каквото със сигурност не растеше в цяла Англия.

Тогава й хрумна, че не гледа към огледало, а към прозорец. Може би виждаше друго момиче така, както то виждаше нея. Налудничава идея, но си струваше да опита.

- Моля те, не ме нападай отново! Аз съм Елвира Ридли, на 14 години съм, от Бристол. – Тя посочи гърдите си с пръсти и каза бавно - Елвира. ЕЛ-ВИ-РА.
Изражението на луничавото лице се смени от недоумение в изумление, а след миг, който се стори на Елвира цяла вечност, на него цъфна широка усмивка.

- Зигмунда – каза непознатата и посочи към себе си.

Елвира нехаеше, че не е възпитано една млада дама да зяпа хората. Зигмунда също я изучаваше с нескрито любопитство, но може би и нейната майка й беше повтаряла съвсем същите неща, защото момичето се изчерви и се закиска в шепи. Преди да успее се спре, Елвира повтори жеста й.

Изведнъж Зигмунда обърна рязко глава, а на Елвира й се стори, че чува далечни гласове. Сетне момичето с луничките се наведе напред, бързо прошепна нещо като посочи зад себе си, усмихна се широко, а един удър на сърцето по-късно Елвира отново виждаше само себе си в огледалото.

Тя силно се надяваше, че Зигмунда й е обещала нова среща. Но и така да беше, момичето не се появи повече тази вечер.

--------------

Главата на Елвира Ридли беше пълна с въпроси. Как беше възможно да вижда друго момиче чрез кутията за бижута? Къде се намираше Зигмунда? С какво я беше нападнала първия път, когато я видя? Какво беше семейството й?

Докато боледуваше, Елвира беше прочела два романа за Шерлок Холмс и сега реши да постъпи така, както би направил любимия й герой: изброи на ум фактите и помисли логично. На този етап най-основното препятствие представляваше езиковата бариера. Този въпрос щеше да намери лесно разрешение, ако Елвира знаеше от къде е родом Зигмунда. В градската библиотеката разполагаха с всевъзможни речници и справочници, които можеше да купи или заеме за известно време и с малко повече търпение все щяха да успеят да разговарят. Едно беше съвсем сигурно: Зигмунда не се намираше във Великобритания, защото не разбираше и една дума на английски. Елвира можеше да се обзаложи, че Зигмунда живееше много далеч от нея, вероятно на друг континент. Оставаше да рабере къде.

След вечеря Елвира пожела лека нощ на семейството си и се оттегли в стаята си. Сложи кутията за бижута на ниското шкафче до прозореца, където беше най-светло, придърпа един стол и затаи дъх.

Вместо лицето си, в огледалото видя Зигмунда да лежи по корем на килим, с глава подпряна на лакти, зачетена в някаква пъстра дипляна. Другото момичето я забеляза едва когато Елвира прочисти гърло.

- Здравей, Зигмунда! – каза й тя и махна за поздрав.

Зигмунда мигновено се изправи и отговори като потупа челото си два пъти със средния пръст на дясната си ръка.

- Ека, Елвира! – На луничкавото лице цъфна усмивка. – Хрепа у-момое сум рас!

Последното можеше да означава всичко, от “радвам се да те видя” до “чаках те дълго” или “как си днес”. Елвира заложи на сигурно повтори жеста й и каза бавно:

- Ека, Зигмунда.
- Нана!

Елвира взе тетрадката в ръце и отбеляза с молив на първа страница, че Нана означава одобрение или похвала. Смяташе да записва всяка нова научена дума. От другата страна Зигмунда я наблюдаваше с любопитство и възкликна:

- Сибрахе монстесу! – Сетне затършува някъде извън полезрението на Елвира и извади парче пергамент. Англичанката записа на същата страница с печатни букви, “сибрахе монстесу = добра идея, хубаво хрумване ”.

Последва миг мълчание и Елвира извади върху шкафчето две стари кукли, с които си играеше като по-малко дете. Едната имаше оранжева коса с морковен оттенък, а другата – небесносини очи, които заемаха половината й лице. Момичето настани двете кукли на гърдите пред себе си, така че да се виждат ясно от другата страна. Посочи към първата и каза “Зигмунда, ти”, а после втората с думите, “Елвира, аз”.

- Ола! – обади се червенокоската, за да потвърди, че е разбрала смисъла.

- Аз, Елвира, Бристол, Англия. – Както първия път Зигмунда не даде признак, че разпознава местата, затова Елвира извади картата на Европа и я вдигна пред огледалото. Направи кръг около континента с писалката и каза, - Европа. – После посочи на изток и на юг. – Русия. Африка.

Зигмунда все още я гледаше с недоумение. Елвира започна да се притеснява, че нещо не е наред. Дори да живееше в пълна изолация, щом четеше и пишеше, Зигмунда нямаше как да не знае името на родината си. Извади и последния си жокер – детска книжка с картинки. Отвори я и показа животното на първа страница, под което с големи букви пишеше “слон”. Никаква реакция. На следващата страница беше изобразено куче със златиста козина.

- Нана? – каза Зигмунда несигурно.

Елвира се озадачи. Нима имаше дете на света, което не беше виждало куче? Със затаен дъх тя отгърна следващата страница, на която пухкаво коте лочеше мляко. Зигмунда вдига длани нагоре безпомощно. Елвира остави книжката и въздъхна. Щом не можеше да разбере дори къде се намира другото момиче, как щяха да намеят общ език и да разговарят?

Тъничък писък идващ от огледалото рязко я откъсна от размислите й. Лицето на Зигмунда беше пребледняло и тя с трескав жест сочеше нещо над рамото на Елвира. Англичанката бързо се обърна, но над нея се виждаше само прозореца и сърпа на изгряващата луна.

- Всичко е наред, Зигмунда! Какво стана? Какво видя? Няма нищо страшно...

Но червенокосото момиче още настойчиво сочеше нагоре и бръщолевеше нещо неразбираемо на гъргорещия си език. Сетне с решителен жест тя се изправи, защото в отражението се виждаха само крака обути в пъстро извезани пантофки. После картината се завъртя и лицето й отново се появи, а обстановката около нея се раздвижи. На Елвира чак сега й хрумна, че другото момиче има същата кутия, незнайно как свързана с нейната, и сега я носеше в ръце нанякъде. Чу си преместване, изщракване и образът на Зигмунда се обля в нежна светлина.

Момичето от другата страна на огледалото остави кутията, обърна я на другата страна и Елвира се вторачи в образа пред себе си.

На небе обагрено в жълто-оранжево-лилаво сияеха три луни.

На Елвира й отне момент да проумее какво означава това. Изведнъж схвана защо Зигмунда се беше изплашила. Разбра защо слоновете и кучетата й бяха напълно непознати и защо тя никога не беше чувала за Африка и Англия. Гледката, която се разкриваше пред Елвира, не можеше да бъде видяна от нито една точка на Земята.

Новата й приятелка не идваше от друг континент, а от съвсем непознат свят.

- Леле майчице – прошепна Елвира.
- Ола – съгласи се Зигмунда.

Последва мълчание, което трая цяла вечност.

---------------

Зигмунда иб Бахри а-Танид Акуледа просто не можеше да повярва на очите си. Примигна и повтори на ум цели три пъти мантрата за събуждане, на която се учеха всички начинаещи чираци. Не помогна. Нямаше как да помогне, защото тя не сънуваше.

Взе странната кутия в скута си и я загледа. На вид съвсем обикновена вещ. Най-специалното беше майсторската инкрустация на капака с цветни камъчета аранжирани като стрелка. Не вибрираше, не подскачаше, не сияеше с бледа аура, както правеха “специалните” предмети, когато ги сондираха. Колкото и да изследваше странната кутията, нищо в нея не подсказваше, че крие огромна мощ и още по-голяма загадка.

По устав всяка аномалия на територията на Факултета без изключение трябваше да се рапортува на Академуса, а такава необичайна находка беше редно да бъде занесена направо на Ректора, при това незабавно.

Но така тя нямаше да види повече милото момиче от света с една луна, което с такъв ентусиазъм записваше всяка научена дума. Щяха да й вземат кутията и край на разговорите и на разцъфващото им приятелство.

А Зигмунда имаше нужда от развлечения. Откакто най-близката й приятелка Анафел и сестрите Амили напуснаха Академията, тя прекарваше следобедите си съвсем сама у дома, ако не се броеше присъствието на брат й Зигфрид, който обикновено се затваряше в работилницата си до късна вечер. Липсваха й среднощните лудории с приятелките в пансиона, шегите им, разговорите за момчета.

В случай, че Академуса научеше за съществуването на кутията за бижута, щяха да й отнемат не само нея, но и разрешителното, а Зигмунда щеше да се прости с мечтите си за добре платена практика и собствена лаборатория. Върхът на кариерата й щеше да бъде реди и надписва шишенца в ателието на Зигфрид. Беше огромен риск да задържи необикновената кутия за бижута, ала Зигмунда скучаеше, а скуката в не в по-малка степен от любовта тласкаше хората към опасни или безразсъдни постъпки.

Ето защо тя притисна кутията зад гърдите си и твърдо реши, че дори да й струва да бърше витрини с муселинови кърпички до края на живота си, тя нямаше да я предаде доброволно. За тази цел й се налагаше да извърши нечуван за нея подвиг – да пази пълна тайна от всички, включително и от Зигфрид.

-----------------
- Ека, Зигмунда! – Елвира потупа чело два пъти с десния си среден пръст.
- Ека! Ми ленде сирте ес?
- Нана. Нана?
- Аааа, ори холае “нана”. А-горге рас сум “Ми ленде сирте ес?”, o-шишао су, “верде”. Верде!
- Въррде.
- Верде!
- Нана!
Елвира прилежно си записа фразата и я повтори на глас:
- Как си? Добре. Ми ленде сирте ес? Верде.
- Ола!

Доволна от наученото, Елвира извади голяма тежка книга с дебели кожени корици и я отвори.

- Албум за снимки – обясни тя бавно.

Елвира вдигна албума пред огледалото и показа последната попълнена страница. Там беше залепена снимка от последния й рожден ден. Зигмунда вдигна вежди в изумление и източи врат напред.

- Аз. Елвира.
- Нана!!

Елвира отгърна предната страница, където се бяха снимали цялото семейство.

- Аз, Елвира. Елвира Ридли. Брат ми, Томас. Брат ми, Робърт. Сестра ми, Ема. Баща ми, Сър Уолтър Ридли. Майка ми, Елизабет Ридли.

Зигмунда ги гледаше в захлас. Елвира прецени, че вероятно в техния свят фотографията още не е изобретена. Англичанката сложи на фокус следващата снимка. Цялото семейство позираше пред дома им, имение във викториански стил. По това време Томас беше съвсем малко момче и майка им го държеше на ръце. Елвира посочи къщата, а после разпери длани около себе си.

- Дом. Моят дом.
- Нана. Нана...

Елвира огради с показалец шестте фигури и потупа гърдите си с другата си ръка.

- Моето семейство. А ти, Зигмунда?

Червенокосото момиче се колебаеше. Огледа се около себе си, но не се сети за нищо, което да покаже пред огледалото, затова се намести и прочисти гърло.

- Рас, Зигмунда. Зигмунда иб Бахри а-Танид Акуледа.

Елвира безуспешно се опита да произнесе името, докато накрая другото момиче не можа да сдържи кикота си и махна небрежно с ръка.

- Зигмунда. Урмен Зигмунда холае. Шмун грон вине рас, Зигфрид кокрае.

Елвира вдигна длани, за да покаже, че нищо не разбира. Зигмунда посочи първо нея, а после себе си.

- Су, Елвира. Брат ми Томас, брат ми Робърт. Рас Зигмунда, Зигфрид.
- Нана! – одобри Елвира.

Луничкавото момиче вдигна един пръст.

- Рас, Зигмунда - Зигфрид - шмун грон. Су, Елвира, кулду гронк. - С това добави и втори пръст. - Брат ми Томас, брат ми Робърт.

- Ола.

Зигмунда се наведе и отново се показа с някакви цветни пръчици в ръка и после започна да ги подрежда една до друга пред огледалото.

- Шмун, кулду, рабен, рибен, мухра, гуре, гре...

Елвира накара другото момиче да повтори отново по-бавно, записа си и изпита гордост, че може да брои до 20 и на чужд език. А когато Зигмунда й зададе въпрос, който включваше числата ‘три’ и ‘девет’, тя се сети да отговори “кулдура” – дванадесет. Момичето с ягодовочервената коса избълва възторжен поток от думи, от които се разбра само “нана”, но и двете вече бяха съвсем сигурни, че с търпение и време щяха да разговарят свободно помежду си.

От вълнение Елвира остана будна до малките часове на нощта и се принуди да брои овчици на ум, за да записпи. Очите й се затвориха едва когато стигна до рабен, рибен, мухра, гуре за десети път.

--------------

За следващата среща Елвира се появи добре подготвена. След като запозна приятелката си със семейството си, щеше да й покаже повече за своя свят и за ежедневието си. Първо обмениха впечатления за облеклото си и Елвира с шок научи, че всички жени в родината на Зигмунда се обличат в огромни гащеризони, които с помощта на коланчета и ремъчета се стягат по тялото. Луничавото момиче пък много се смя на лятната рокля на Елвира, защото на нейния свят дрехи без преграда между краката се носеха само от малките деца и за спане.

Бижутата се харесваха и ценяха и от двете страни на огледалото. Елвира с гордост показа златното разпятие подарък от баба й и медальона с новата верижка. Зигмунда, обаче, можеше да се похвали с внушителна колекция от украшения. Пръстен с голям блестящ камък красеше лявата й ръка, а на всяка от двете й ръце имаше по двадесетина тънки гривни от бял метал, които звъняха при всяко движение. В буйната й розовочервена коса бяха вплетени множество разноцветни накити от материал подобен на седеф. Вниманието на Елвира привлече лъскава значка пришита за туниката на другото момиче. На светлината тя проблясваше в алено сякаш беше запалена.

- А това какво е?
- Това?
- Да.
- Калима рас бин, - гордо каза Зигмунда на родния си език.

Първата дума беше непозната за другото момиче.

- Какво е калима?

Зигмунда се позамисли, но вместо да се впуска в обяснения с малкия си набор от известни думи на английски, предпочете да покаже. Обърна длан нагоре, приближи я към огледалото и се фокусира. Елвира беше на път да попита какво трябва да види когато на сантиметър от кожата на Зигмунда се появи малко пламъче като на свещ, което след миг угасна в шепата й. Елвира се впечатли от фокуса, но все още не виждаше връзката със сияещата значка.

- Не разбирам - призна тя.
- Не? Виж.

Зигмунда избра черна чиния от глазиран порцелан и я сложи пред огледалото, а в нея постави сухо листо от растението в стаята. На отворената й длан отново се появи пламъче, което нарасна до размера на топка за голф. Едва сега другото момиче забеляза, че чинията вече не лежи върху масичката, а плавно се носи на една стъпка над нея. В този момент огненото кълбо се понесе към сухото листо в средата и го подпали.
Елвира усети, че свят й се завива и колената й се подкосиха. Тя припадна преди да чуе трескавите уверения на ужасената Зигмунда, че няма да й направи нищо лошо.

---------------

Половин час по-късно Елвира отново седеше пред отворената кутия за бижута и отпиваше на големи глътки втора чаша силен чай. Лицето й постепенно възвърна обичайната си руменина, но тя все още се опитваше да дойде на себе си. Какви ги беше надробила? Не само, че новата й приятелка живееше на друг свят, а сега се оказа и магьосница!

От другата страна на огледалото Зигмунда също изглеждаше смутена и загрижена. С настойчиви жестове тя за десети път се опитваше да убеди приятелката си, че не е целяла да я уплаши. Въпреки това от нея струеше недоумение докато обясняваше на най-опростен английски.

- Аз, жена, калима. Мъж, калиф. Това, окали. Правя окали – калисте. Пак и пишеш?

Елвира поклати глава в отрицание и се усмихна. Тези думи нямаше как да ги забрави. Тя, обаче, стигна до заключението, че на света с трите луни магията е нещо практично, но толкова обикновено, колкото влаковете в Англия. Двете парцалени кукли отново се озоваха в ръцете й. Тя постави по една в съседни кутия за шапки и обясни:

- Това съм аз. Моят свят. Това си ти. Ола? – Елвира взе кутията с червенокосата кукла с думите окали, калима, калиф, а после посочи настоятелно към своята и заклати глава в отрицание. – Ривине калима. Ривине окали. Ривине калисте.

В очите на Зигмунда се четяха безброй въпроси, а това, което каза на родния си език, можеше да означава само “сигурно се шегуваш”. Тя, обаче, веднага си припомни, че другото момиче припадна само при вида на подпаленото листо и й повярва. Елвира през това време седеше мълчалива и размишляваше.

- Сетих се за нещо, което трябва да всяка цена да разберем – каза тя и опрости до една разбираема дума. – Въпрос?

- Да?

Елвира с мимики припомни най-първата им среща, когато все още не знаеха, че се виждат една друга, а не собствените си оживели отражения. Когато стигна до момента, в който Зигмунда я нападна, тя й показа тъмното петно на рамката на прозореца. Там, в ъгъла, все още се виждаха следите от огненото нападение. Магьосницата вдигна и двете си вежди.

- Ола – каза тя накрая и направи знак на другото момиче да залегне на земята.

Елвира легна по гръб на пода и покри очите си с длани, но така, че да вижда между пръстите си. Скоро от огледалото се понесе тънка струя светлина като слънчев лъч между гъсти облаци, който след едно мигване изтъня и изчезна във въздуха.

- Хогреполопоне! – констатира Зигмунда с благоговението на учен, изпитал и потвърдил най-фантастичната си хипотеза.

Елвира вече мислеше в друга посока. Тя се приближи до огледалото и много внимателно прилепи лявата си длан до него. След кратко колебание Зигмунда направи същото и покри нейните пръсти със своите. Двете мълчаливо се усмихнаха една на друга. Също като през тънкото стъкло на прозорец, не можеха да усетят допира, но промяната в топлината подсказваше присъствие от другата страна. Дълго време останаха така като хипнотизирани, докато Зигмунда най-сетне не се отдръпна първа. Другото момиче с неохота я последва.

Зигмунда вече имаше нова идея. Тя внимателно свали цветна фиба от розовочервената си коса и я натисна към стъклото. Нищо не се получи. Елвира се разочарова, но беше длъжна да опита същото от своята страна.

Историята вероятно щеше да продължи по съвсем различен начин, ако вглъбените в заниманието си момичета бяха усетили приближаващата буря. Точно в момента, в който Елвира поднасяше към огледалото сребърната си лъжичка за чай, навън блесна светкавица, а тя се стресна и я изтърва. Предметът падна на дъното на кутията и ... изчезна.

Зигмунда ахна. Ръчичката й се спусна към нейната кутия, посегна вътре и извади трофей. Елвира видя познатата лъжичка с името си от другата страна на огледалото. Значи огледалото беше прозорец между двата свята, а дъното служеше за пощенска кутия. Сега спокойно можеха да си разменят всичко, което пожелаят.

- Страхотно – прошепна тя.

Зигмунда намери фибата си и без да се замисли я пусна в кутията. Миг по-късно Елвира вече я разглеждаше с треперещи пръсти и след кратко колебание я натисна към собствената си коса. Украшението само се закрепи върху тъмнокестенявите й къдрици като бръмбар за сламка.

- Вилгефорст момо дохра сум, - каза на Елвира с приятелска усмивка и сведе смисъла до една позната дума, нана. С жест спря момичето, което се готвеше да свали фибата и добави, – фрасукре у-крееф. Твоя.

- Благодаря ти.

Елвира се зачуди как да й върне жеста. Искаше си обратно лъжичката, защото я получи от кръстницата си за първо причастие, но държеше да й подари нещо друго в замяна. Първо пусна писалката си със златни фигури, а докато Зигмунда я изучваше на светлината, стиснала я между палеца и средния си пръст, натика и любимата си шарена възглавничка с пайети. Червенокоската посрещна първия подарък с почуда, а втория с искрен възторг. Преди Елвира да успее да я възпре, приятелката й върна обратно лъжичката и писалката.

- Не, за теб е! – настоя Елвира и пусна писалката обратно в кутията.
Нищо не се случи, обаче. Предметът си остана в света на Елвира, сякаш се намираше в най-обикновена кутия за бижута. Опитаха отново с моливи и други украшения за коса, но резултатът винаги оставаше един и същ: предметите пътуваха по веднъж във всяка посока, но не можеха да напуснат своя свят два пъти.

- Значи ще трябва много да внимаваме, за да не се обърка нещо.

Елвира нямаше представа колко права щеше да се окаже.

(край на първа част)