И бягствата не помагат.
Все със себе си на гръб се измъквам.
Ако успея да се сваля от гърбицата,
нахално надничам от джоба,
от калъфа за очила,
от препълнената с женски глупости чанта.
В обувките съм напъхала
всички изминати разстояния,
за да няма място за онази мен,
която упорито ме преследва.
Смених гардероба си – накупих дрехи
без джобове, без ципове.
Отказах се от четене, писане
и всичко подобно, което има потреба от очила.
Не нося нищо със себе си,
за да нямам чанти.
Така изчистена от тайници всякакви
осъществих добре планираното си
поредно бягство.
Ядец!
Онази мен беше заседнала в гърлото ми.
При първия опит да извикам
набъбна и за да се спася от задавяне
я пуснах на свобода.
Помаха ми за сбогом и обясни, че така се бяга –
от раз.
Дори с риск да се умъртвим взаимно.
Е, поне тя успя и ще живее.