автор: Milvushina

ЧАСТ ПЪРВА – КУТИЯТА С ОГЛЕДАЛОТО
(Англия, 1928 г)

Сър Ридли се предаде пред молбите на децата си да ги заведе на панаира, а в къщата се възцари весело оживление. На сутринта петимата се качиха заедно в новия семеен автомобил, а когато пристигнаха на панаира там вече се беше събрала тълпа. Децата се повозиха на въртележката няколко пъти, позяпаха акробатите и жонгльорите, а накрая се спряха пред сергията със сладки.
- Аз искам тази, татко – Елвира посочи най-крайната печена ябълка на клечка.

Продавачката й я подаде, а момичето лакомо я захапа. Майка й веднага й хвърли укорителен поглед, защото възпитаните млади дами не правят така. Нищо, обаче, не можеше да помрачи доброто настроение на Елвира днес. Цял месец беше прекарала в стаята си като заложник на пневмонията и въпреки че все още кашляше, съботната разходка й се струваше като полет в облаците. Хванала петгодишното си братче за ръка, тя премина към следващата сергия, където размени няколко монети за букет свежи цветя. Поднесе ги на майка си с лек реверанс, а Елизабет Ридли ги прие с широка усмивка.

- А какво има там? – Томас посочи една сергия в самия край на панаира.

- Не знам. Ела да видим.

Беше малко павилионче за сувенири и дрънкулки, обслужвано от дребна възрастна женица с големи нефритенозелени очи. Гъстата й бяла коса на ситни къдрици беше прибрана на огромен кок на тила. Елвира вдигна една изящна фигурка на пони.

- Тази е много хубава – каза любезно жената. В гласа й се долавяше лек акцент.

- От къде сте? – полюбопитства Елвира.

- От далече, но сега Бристол е моя единствен дом.

Елвира кимна разсеяно и прокара пръсти по стоките. Нищо не й се струваше достатъчно красиво или ценно, за да си тръгне с него: нито шарените гребенчета за коса, нито нефритените броеници, нито герданчетата от венецианско стъкло. Беше готова да отмине нататък, когато един предмет в дъното на сергията привлече вниманието й.

- Какво е това?

Продавачката се обърна и проследи погледа й.

- Кутия за бижута – отговори тя бавно.

- Може ли да я разгледам?

- Заповядайте.

Елвира взе кутията в ръце. Оказа се много тежка. Беше изработена от червено сандалово дърво, а капакът беше стилно инкрустиран с камъчета наредени като стрелка, сочеща към двата противоложни ъгъла. Елвира я отвори и се усмихна на отражението си в огледалото от вътрешната страна на капака. Вътре имаше панел с преградки за ценности, който можеше да се махне.

- Колко струва?

- Един паунд.

Елвира очакваше десет пъти по-висока цена. Изненадата явно се бе изписала на лицето й, защото женицата с гъстата бяла коса й каза с усмивка:

- Кутията е безценна... но на мен вече не ми трябва.

Елвира усети зад себе си присъствието на баща си, който надникна над рамото й, за да види какво държи в ръцете си.

- Ще ми я купиш ли, татко? Моля те?

Сър Ридли се вгледа в красивите теменужени очи на голямата си дъщеря.

- Как бих могъл да ти откажа?

На връщане към дома Сър Ридли шофираше, а всеки член на семейството му стискаше в ръце сувенир от панаира. Съпругата му държеше букета си, Томас гушкаше плюшеното си мече, а Ема сресваше с гребенче нова кукла. Елвира галеше с показалец капака на кутията и си мечтаеше за деня, в който щеше да я напълни със скъпоцености.

--------------------

Елвира остави кутията от червено сандалово дърво на писалището в стаята си и за няколко дни съвсем забрави за нея. Във вторник, обаче, се скъса верижката на медальона, който й беше подарък от баба й. Тогава тя се сети за кутията и седна с нея на тоалетката, за да прибере медальона на сигурно място докато му се намери нова верижка. Вдигна капака, пусна бижуто и се пригови да затвори кутията, когато погледът й се прикова към огледалцето.
В отражението видя лицето си осеяно с лунички, чипо носле и много буйна коса на ситни къдрици с розовочервен оттенък като на ягода. Очите на Елвира се разшириха, а долната й челюст увисна. Отражението й моментално го повтори и в това нямаше да има нищо необичайно... ако лицето в огледалото беше нейното собствено. Елвира ахна и попипа с ръка бузата и шията си, за да се увери, че все още си е тя. Отражението й правеше същото.

- Ааааааа! – изпищя тя и с трясък затвори капака на кутията.
В коридора се чуха стъпки, последвани от чукане на вратата.
- Добре ли си, Елвира?
- Уплаших се от един паяк. Махай се, Ема.

Ема не посмя да влезе и Елвира върна вниманието си към кутията за бижута. Бавно вдигна капака и погледна право в огледалото. Насреща й се пулеше същото луничкаво лице с ореол от бухнала коса.

- Сигурно полудявам – каза си Елвира. Устните на отражението също се мърдаха и Елвира още повече се уплаши като чу гласа си, но не можа да разбере думите.

В следващия момент всичко се промени безвъзвратно.

Елвира втрещена наблюдаваше как отражението й – ако действително беше такова - спря да повтаря мимиките й. То се намръщи и вдигна нежна бяла ръчичка към огледалото. Дланта обърната към нея се обля в мека светлина и от устата на образа се наредиха грърголящи звуци, който звучаха като “агамх кадебра миндрум есте вахал – ра!”. Елвира си шепнеше, че сънува и трябва само да се ощипе, за да се събуди, когато дланта в огледалото я посочи отново с думите “агамх кадебра миндрум есте вахал – ра!”. Бузите на отражението пламнаха и този път вместо бледо сияние на дланта му се оформи малко огнено кълбо, което полетя към огледалото. Момичето инстинктвино се наведе, а кълбото префуча покрай бузата му и се заби в рамката на прозореца. Без да мисли повече, Елвира спусна капака на кутията и тя се затвори шумно.

Легна в леглото си и се зави през глава, а сърцето й още биеше лудо. Полудяваше ли? Знаеше, че има заболявания на ума, които превръщат сенките в дебнещи чудовища, а шумоленето на вятъра в храстите в зловещи закани. Защо, обаче, нищо не й се привиждаше когато четеше книга или вечеряше със семейството си? На отсрещната стена също имаше огромно огледало, но като погледнеше към него, виждаше само собствените си сини очи и чуплива кестенява коса модно подстригна до раменете. Но дори да приемеше, че само е сънувала, че отражението й е оживяло, как можеше да се обясни опърления кичур коса до слепоочието си и черното петно на рамката на прозореца?

Елвира почти не спа тази вечер, а на сутринта твърдо реши, че ще се отърве от кутията за бижута.