автор: hanko

Пролог

И аз не знам как да започна тая история. Може би трябва да разкажа за срещата си в Кричим. Или кой съм аз… А може би за войната, защото всичко тръгва от нея?
Ех… Хайде първо за онова тайнствено рандеву. Пък, ако е интересно, ще се представя – за да се разбере що за птица е капитанът от запаса Боян Беронов и що чини той в Америка.

И така, да се върнем към оня ноемврийски ден на 1926 година. Орачите оряха последната нива на Усойката, когато на кон доприпка един от слугите в царския дворец в Кричим. Беше младо момче от съседното село, знаех го по физиономия и че е от фамилията на Чучулиговите. Напет такъв, с широки рамене и висок.
- Господин Беронов – рече, след като слезе от коня и поздрави, - управителят нареди да ви предам, че генерал Вълков ви кани на среща.
Свалих каскета си. Генерал Вълков?... И в двореца?
- Кой генерал? – попитах по-скоро да печеля време.
- Министърът на войната.
Мда… Огледах полето – голо, ноемврийско. Изорано. Четирите волски впряга до час-два щяха да свършат последното парче от нивата. Отидох до проскубаната от козите трънка на синора, за която бях вързал моя жребец Дорчо. Оправих юздата и се качих на седлото. Момъкът видя, че се насочвам към село и объркан извика:
- Господин Беронов?
- Нали не мислиш, че ще се явя пред господин министъра така? – и посочих дрехите си. – След час съм в двореца!
В чифлика ме чакаше изненада – съдия-изпълнителят Кривошиев уж преди седмица бе свършил работата си, а сега отново клечеше в двора и наново ровеше в документите. И най-вече напираше пак да брои животните и да тегли житото и фуража. Мама вървеше като сянка подире му, а ратаите дремеха край обора и хамбарите и се чудеха какво да правят.
Хвърлих поводите на коня в ръцете на един от тях, наредих на друг да запрегне файтона и с бързи крачки се качих на втория етаж. Кривошиев ме проследи с неприязън. Така обича да му седят диван чапраз и да го гледат в устата…
Облякох черния костюм, бялата риза, сложих вратовръзка на райета. Накрая пардесюто. Докато се сресвах пред огледалото, забелязах, че пръстите ми потреперват. Хвърлих гребена, протегнах ръце напред. Държах ги така, докато се успокоих.
Слязох с равна крачка. Приближих към мама и казах:
- Викат ме в двореца.
Кривошиев трепна. Старата кимна. И толкоз.
Да кажа, че главата ми не е вряла от въпроси, ще излъжа. Какво не ми мина през ума… Но и ей толкова не познах!
И тъй – голяма затоплена стая встрани от трапезарията. Два дивана един срещу друг, между тях ниска масичка, отрупана с ябълки, курабии, бяло сладко, мед. Пред министъра димеше и чаша кафе.
- Донеси още едно – рече той на прислужника, който ме въведе, с глас, свикнал да разпорежда.
После с жест ме покани да седна срещу него. Отляво бе прозорецът, а отдясно голям шкаф със сервизи и книги. До него, в далечния ъгъл, бе разпънат параван.
Е, трябва да кажа нещо за генерала. Може би първото, което ми идва на ум за него, е – комарджия. Второ – женкар. Трето… Трябва ли трето? Може би това, че никога нямаше да стане генерал, ако не беше превратът.
Няколко банални въпроса. И толкова банални отговори от моя страна. Изчаквах – нали той ме извика? Значи той трябва да изплюе камъчето. Пък и не върви капитан да задава въпроси на генерал, нали?
- Беронов – изкашля се Вълков най-после протоколно, - нужен ни е човек с английски.
Наострих уши.
- И този човек да е офицер.
- Сигурно има стотици такива.
- Да е патриот и с боен опит.
- Има стотици – повторих аз упорито.
Очите му ме гледаха безизразно и лениво. Празни очи. Истински картоиграч.
- Изборът падна на теб.
- Защо?
Мустакът му се размърда наляво и надясно.
- По-лесно е да се обясни срещу какво.
Помислих. Никаква идея не се вясна из мозъчните ми гънки. Ето защо послушно запитах:
- Срещу какво?
- Научих, че имаш финансови затруднения. Те пък довели до проблеми с данъчните.
Само дето не зяпнах. Кривошиев!... Ами да – трепна кучият му син като чу, че ме викат в двореца!... Почервенях. Лицето на Вълков се разтегна в блага усмивка.
- Мисля, че една сума от сто хиляди лева ще те стабилизира. – Замисли се. Поглади театрално брадичката си. – Думата ми тежи пред финансовия министър и мисля, че данъчните ще те оставят на мира.
Сигурно щях да избухна. Но изведнъж с някое от вътрешните си сетива усетих, че зад паравана има някой. Загледах се в него, наострил уши. Вълков хвана погледа ми и каза бързо:
- Не си попитал още каква е задачата.
Зад паравана наистина се криеше човек!
- Добре. Питам: каква е задачата?
- Функционер на комунистическата партия изнудва държавното ръководство за десет хиляди английски лири. Искам да му ги занесеш.
Май ченето ми висна. Успях да кажа:
- Звучи прекалено елементарно.
- Да речем, че задачата включва и отстраняването му.
Абе, тоя какво ме баламосва?... Вече бях сигурен, че ми залагат някакъв капан.
- Искате да го убия?
Вълков подскочи на мястото си нервно. Но кимна утвърдително:
- Би могло и така да се каже.
- И опряхте до мен?... Че в Трета секция на Министерството на войната има такива квалифицирани хора!
Генералът изсумтя. Отпи от кафето си. Предъвка затруднен мустака си и въздъхна:
- Той е в Лондон.
Станах. Успях да се овладея и само казах:
- Тази работа не е за мене!
И тръгнах към вратата. В този момент иззад паравана излезе човек. Аз се сепнах и спрях. В първия момент не повярвах на очите си. Царят?... Той разпери ръце и каза припряно:
- Беронов, останете още малко.
Аз затворих зяпналата си уста и като смъмрен ученик се върнах на мястото си. Борис седна до Вълков, събра ръце в скута си. Помълча, загледан в прозореца, и рече:
- Всъщност услугата е лично към мен и бе редно да я поискам аз. Този човек е един от непосредствените организатори на атентата в катедралата „Света Неделя”. Лично той е закупил и вкарал в България взрива. Искам да стигнеш до него, Беронов.
Нервно отпих от кафето. Кожата изведнъж ми отесня.
- Нещо не мога да разбера… Тоя си стои в Лондон и иска десет хиляди лири. Това са шест милиона и седемстотин хиляди лева. Защо?
Царят погледна Вълков. Той вдигна загрижен вежди и с явно неудоволствие обясни:
- В комуниста има вещ на Негово величество.
Бреее!
- Диктофон. Знаеш какво е това, нали?
Знаех.
Борис кимна и допълни:
- На който има записани лични… хм… неща.
Хванах лицето си с две ръце. После ги сложих на коленете си. Мярнах ги – потреперваха.
- Значи този човек, който отиде в Лондон… Той не само трябва да отстрани функционера на комунистическата партия, но и да вземе диктофона. Така ли?
Първо кимна единият – царят. После послушно и другият.
- Кое е по-важно?
- И двете – каза царят.
Ами да – оня сигурно е прослушал записаното.
- И все пак… - задъвках аз устни. – И все пак защо избрахте мен?
Двамата се спогледаха. Вълков разпери ръце:
- Кой е казал, че сме те избрали ние?... Той иска да отидеш ти.
- Кой, бе? – изтървах нервите си аз.
Вълков отговори веднага:
- Функционерът.
- Моля?
- Комунистът. През войната е служил в твоята рота…
.....................................................................................................

...............................................................................................................

37.
Никой план не е съвършен, това знаеше от опит Резидента и в интерес на истината със свито сърце очакваше нещо да се издъни. Основно правило – правиш ли нещо, което началството налага като господ, няма начин Оня отгоре да не се разсърди и да не покаже кой в края на краищата командва парада. А всичко тръгна така добре!
Човекът от високото сигнализира, момчетата намятаха балите там, където предварително бяха отбелязали. Колата приближи, спря – е, малко по-далече от разчетите, но и на това мерси... Шофьорът излезе. Точно той! Резидента най-много се опасяваше, че това ще направи Недялков и въоръженият ще остане вътре. Мда. И се измъкна с пистолет в ръка мръсникът, приближи до балите внимателно, като истински боец.
Хубавото свърши до тук. Малко след него слезе и Недялков. Какво видя? Някой от засадата? Ако е така, заслужава гръцмуля му да изтръгнеш на лентяя, който не се маскирал добре!... Извика нещо.
И тогава Баглай стреля. Точно стреля, това той го умее. Право в сърцето на шофьора. Рухна като подсечено дърво, без да гъкне. Момчетата веднага изскочиха от засадата и се хвърлиха върху Недялков. Здравеняк се оказа! В един момент аха да ги надвие... Добре, че на помощ им се притече Баглай, издебна го и го удари с дръжката на маузера зад ухото. Овързаха го.
Чернов тръгна към автомобила. Не трябваше да излиза от прикритие, той не бе в никакви разчети за акцията. Кибик. И такъв трябваше да си остане Обаче не – нали е началник... Беше на две крачки от нея, когато двигателят се форсира. Той приближи още, почти опря лице в страничното дясно стъкло, когато колата изведнъж подскочи, потегли назад и встрани и той отхвръкна на поне три метра. Задницата почти влезе в канавката, пак форсиране, стържене от включване на скорост и колата полетя обратно. Десните колела заораха в калта извън асфалта, за миг като че ли щяха да забуксуват. Двигателят изви като шибнат с камшик от подадената газ и тъмния деланж полетя обратно по пътя.
Резидента се извърна и видя първо висналото чене на Баглай, после маузера в ръката му и заповяда яростно:
- Стреляй!
Изпукаха два бързи изстрела. Нахалос... Резидента погледна часовника си и изпъшка:
- Изтича четвърта минута! Бързо!... Вземи кола и го настигни!

38.
Агата видя как Лошия се срина. От храстите като от страшна приказка за разбойници изскочиха двама души и се нахвърлиха върху другия й спътник. Отнесе няколко тежки удара, падна на едно коляно, но се съвзе и простря единия си противник. Счепка се с втория.
В този момент видя един грамаден мъж в черни дрехи да излиза на пътя. Той се бе втренчил в колата и й се стори, че я вижда и бърза за нея.
Единият й спътник вече лежеше и не мърдаше на шосето, другият явно губеше – падналият се бе изправил и го бе обхванал през гърдите. Към тях бързаше и трети с голям пистолет в ръката.
Какво бяха приготвили за нея?... Агата изхлипа, захапа пръстите на ръцете си. “Не трябва... не трябва да блокирам!” – успя да помисли.
Оня вървеше с развято черно кожено палто към нея.
С кой знае от къде появили се сили Агата прекрачи през седалките, полата й се закачи на нещо, тя я дръпна рязко и не седна, а се срина зад кормилото. Добре, че бе карала много пъти деланжа, ако беше друга кола сигурно нямаше да се справи... Черното страшилище вече тичаше към нея с горящи очи. По-нататък направи всичко механично, струваше й се, че някакъв друг човек е влязъл в тялото й и го ползваше, а тя стои отстрани и гледа.
Включи на задна леко, даде газ. В този момент грамадният мъж почти опря лице в стъклото и тя изпищя уплашена. Беше с покарала брада, с жълти и редки зъби, а носът гърбав и тесен. Под лявата скула имаше белег като звездичка. Очите му бяха тъмни като ада и някъде в дъното им тя видя горяща клада... Отпусна съединителя, колата подскочи назад, хвърли чудовището някъде встрани. Задните гуми излязоха от асфалта, тя натисна спирачките. Превключи на първа и потегли с мръсна газ. Успя да завърти волана и като пробуксува с десните гуми по ръба на канавката, излетя в обратна посока. Смени скоростите.
Някъде след километър този, другият човек, който беше влязъл в тялото й и подкара автомобила, изведнъж изчезна и Агата осъзна, че държи в треперещите си ръце кормилото, че кракът й подскача на педала на газта, а очите са толкова пълни със сълзи, че светът изглеждаше размазан. “Какво... Къде?” – изпъшка тя. При Арчи, само той може да й помогне... Силният, смелият Арчи... Ще я прегърне, ще я подслони, а като се изправи срещу ония мъже... Видя пред себе си черния мъж, пожълтелите му редки зъби бяха като триони... Стори й се, че пак е пред нея, изправен на шосето, че колата ще се удари в него и ще се разпадне като удар в стълб... Изахка, обърса очите си с ръкава на блузата.
Какъв Арчи... той сега е при... А тия хора... Какво искаха? Колкото и да бе уплашена, тя си даде сметка, че те към нея нямат нищо, целта им бяха спътниците й. Е, получиха си ги...
Вече беше при рибарниците, когато се обърна и мярна, че горе на голия баир се движи кола. Намали, загледа се в нея. В един момент си даде сметка, че тя се движи на предела на скоростта си и една парализираща мисъл мина като светкавица през главата й: “Гонят ме!”
Натисна газта. Колата реагира веднага и се стрелна напред. Лошото бе, че всичко в Агата трепереше – ръце, крака, брада... Пак тръгнаха сълзи по бузите й. “Не трябва... не трябва да блокирам!” – започна да си повтаря. Това й се видя недостатъчно и тя извика:
- Стегни се, Агата!
Даде си сметка, че ако я преследват, няма да може да стигне Годалминг. И тогава видя табелата, а след това и първите къщи на Чилъурт. По-скоро рефлексите, отколкото разумът й, завъртяха кормилото и със свирене на гуми успя да влезе в една от пресечките. Улицата беше тясна и кална; Агата разчиташе на това – ще подминат по главния път, а дори и да тръгнат след нея, няма да могат да карат с висока скорост.
Тя си знаеше как, но стигна до крайните къщи на Чилъурт. Господ явно я закриляше, защото пак й навря в очите табела. За гарата. Ами да! Гонеха колата, не нея! Толкова е лесно – освобождава се от нея и край! Качва се на влака и потъва в Лондон... В душата й избуя надежда. Треперенето спря. Вкара деланжа зад някакъв склад и изскочи от него. Беше направила няколко крачки, когато се сети, че няма пукнат петак. Какъв влак, какъв Лондон...
Върна се в колата. Провери в жабката – разни дреболии. Отпусна се обезкуражена на седалката. Няма как – ще трябва да я използва въпреки риска... И тогава погледът й падна в огледалото за обратно виждане на чантата и куфара на задната седалка. Хвърли се към тях. Чантата се изхлузи и падна на пода. Взе куфара на коленете си. Беше тежък и заключен. Натисна. Не поддаваше, затова свали пръстена си и използва ръбчето му да разчекне калпавата ключалка. Счупиха се и двете – пръстенът и ламаринката. Отвори го с треперещи пръсти. Ако беше по друго време и на друго място, би извикала от радост – вътре имаше диктофон. Колко пъти си бе мечтала да има това чудо на техниката и да диктува на него книгите си, а не на Карло!...
Дръпна елегантната кожена чанта. Беше нова, всичко по нея скърцаше. Ключалките също не бяха разработени и трудно освободиха.
Отвори я. И ахна – беше пълна с пачки от банкноти по пет и десет лири...
.....................................................................................................................................................




69.
- Какво каза той? – попита Агата. – Не беше довиждане.
Главата ми вреше и кипеше. Досега бях сигурен, че Белоземски се влачи с мене точно заради този момент – когато ще получа куфара или ще ми съобщят за местонахождението му. И че няма да се отдели от мен, докато не стигнем там. И тогава жална ми майка... Усетих, че Агата продължава да ме гледа и съобразих, че е задала въпрос. Учудих се, че е запомнила тази сложна и дълга българска дума. Усмихнах се насила.
- Сбогом също се употребява при заминаване. Но с подтекст, че повече няма да се видите.
Тя се замисли и кимна, че е схванала разликата.
- Снощи тук имаше полицай. Гледаше ме. Мисля, че са разбрали коя съм.
Значи трябваше да се чупя колкото си може по-бързо от тук.
- Това лошо ли е?
- Ех... Все някога цялата тая история трябваше да свърши. Чудя се дали не беше по-добре да не бях успяла да подкарам тогава, край Олбъри, колата.
- Добре, че го стори. Сега и двамата щяхме да сме мъртви.
Агата въздъхна.
- Ще ме изядат.
- Кой? – не разбрах аз.
- Журналистите.
Замислих се. Като знаех какво бяха писали за нея през последните десетина дни, май наистина не я очакваше нищо добро. Като че ли имаше един полезен ход и аз й го казах:
- Кажи, че имаш амнезия.
Агата Кристи ме погледна изненадана. В първия момент май й се щеше да ми се скара и да извика “Ама аз не съм луда!” Замисли се.
- Модерна болест.
Стрелна ме с очи, за да се убеди, че съм сериозен.
- Нелечима – допълних аз. – И недоказуема.
Агата Кристи махна с ръка. Аз станах и взех палтото си. Тя също се изправи. Направих й знак с ръка да изчака. Отворих вратата и огледах коридора. Нямаше никой. Отдръпнах се, за да й направя път да излезе. Вече бе прекрачила прага, когато се извърна и каза на български:
- Довиждане.
Усмихнах се. Не знам как е изглеждало, но знам, че на душата ми просто беше тъжно. И би трябвало и усмивката ми да е такава.
- Сбогом, Агата Кристи.