автор: Albatros

Разстели ми предишни животи, полюлей ме из дрипави небеса,
през които с теб никога няма да минем – сега ни е истински.
Насочи ми дланта – нека благо да милна прекрасната твоя коса,
да я сейна на пазвица – треволяци, акации, меко разлистени.

Разкажи ми за всичко – от моминския дъх на лале и зюмбюл
до проклетия изстрел, свалил те в нозете ми в полет – кошута.
Ще захапя коприната, ще горчи от прахта твоят път към Мосул,
само тъй ти се струва, че това съм го чул, моя мъко нечута.

Ще те питам за юнския дъжд, за мъжа, който вчера ти подари
разлюляно сукманче, коланче, чорапки, синци и блузка ликра,
но така не се пъхна с детето ти ни веднъж в Ягодинските пещери,
просто мина през теб – степен вой на чакал, вълк през тиха гора.

За снега, за Гренландиите, за айсбергите, по които премина сама –
трепетликово треволяче, вкопчило корен и нокти в паст на ледник.
Ех, погледай ме, моя надвесена есенна песен, вита ресница в асма,
нека в мен се топят вкоравени на полкове и на армии редници.

Изплачи – не говееш до гроб пред свекърва и свекър – невяста.
Пустини вървях, вих молебен по требника не за дъжд – за порой.
Аз съм светлият мъж, ще те пия до бели зори, говори ми, несвястна,
ще се моля на Бога – ако съмна до теб,
да съм твой.