автор: joy_angels

Ето, че капва капка. И друга. И още.
Нека вали.
Нека пробива дупки в сърцето.
Как в дъжда да има луна посред нощ, а?
Как без луна
да възкръсвам в любовни куплети?

Още една капка капва.
И друга. И още.
Длан към дъжда аз протягам и моля за ласка.
Той ми облизва ръката като кученце рошаво,
после захапва ми пръстите ледни
и ги отнася.

Сега няма с какво да посоча греха си.
Ей онзи. И още.
Само очи ми остават да гледам към мрака.
„Любов” – каза ти.
Но може би беше снощен,
а аз ти повярвах – на теб, единака.

Повярвах, че имаш сърце и за мен.
И за друга. И още.
Прекосих въжен мост над реката изгубена,
после с ето тези ръце аз самата го стрóших.
За да няма „назад”.
И да няма „разлюбих”.

Но не стана така. Стана друго.
И още –
любовта е тъй тежък товар за самотник.
Трябват четири ръце и очи
с пламък мощен –
да гори, да гори, да гори доживотно.

Ала с първата капка
и с друга, и още,
попиля се на тази – уж обич – искрицата клета.
И разпада ме тихо дъждът,
и превръща ме в мощи,
но няма и зрънце луна, за да видиш, че светя.