автор: boliarkabg

Ще стана монахиня. Така реших.
Ей така, в самотата си. Защото Господ реши и ми го отне. Какво ми трябва още? Нищо. Ще стана монахиня. Ще отварям и затварям църквата и самият манастир. Ще посрещам и изпращам гостите. Ще се разхождам из двора на манастира достолепно, ще се грижа за цветята му. Ще давам мъдри съвети и интервюта. После ще правя патронен празник на манастира, ще правя курбан. Ще трепти расото върху снагата ми, ще гледам хрисимо и умно. После ще изпратя гостите и ще се прибера.
…………………………
Къде ще се прибера? При кого? Как?
Готова ли съм? За саможертва. Дааа, това не е високопарна дума. След много размисъл се запитах и не можах да си отговоря. Познавам ли Бог, какво зная за Православието? Да, кръстена православна съм и толкова. Нито каноните, нито Библията, Евангелието, нищо не познавам и зная. Да не говорим как пея. Не това е важното обаче, как ще отида в манастир? Сама, защото знайно е нашите манастири са празни. Служещите в тях монахини и монаси са единици. Те са вся и все. Чистачи, градинари, охрана, църковни служители, свещеници, монаси, игумени, каквото си поискаш. По един единствен човек - мъж или жена. Кадърна ли съм, възможна ли съм на тази саможертва?
Бог мълчи и аз мълча. Едва ли мога, едва ли ще съумея. Дори като мирянин. Иска се сила, вяра, мощ, себеотдаване, обреченост. Не зная за вас, но аз си дадох сметка,че едва ли ще мога.
ДАНО МИ ПРОСТИШ, ГОСПОДИ! за мерзките мисли!
АМИН!

Милка Маркова