автор: lordly

Тъй се казва едно много, ама много многолюдно място в Истанбул. Пристанище е, с два пазара, Новата джамия и голям площад.
Изул нозе от отеснелите от ходене маратонки, сладко всмуквайки от българската си цигара, оглеждам разнообразното множество, докато примирено изчаквам милата да си подбере локумените изненади за претенциозните си колежки.
- Селям Алейкум! Буйрунус! – поднесе ми кутия с локум човекът до мен.
Не се бях се вгледал преди, а сега ми се стори познат. Забравил английския си, му отговорих:
- Благодаря!
- Наздраве да ти е, приятел – усмихна се непознатият познат.
Докато усещах насладата от ориенталски вкусове, усмихнатите очи ме върнаха 30 години назад:
„След атлетика, ориентиране и алпинизъм се бях запалил по пещерите. Ходихме и се пъхахме във всичко що е дупка, за да й направим карта. Така се озовахме в скалите над Рупча. Да, ама като ни удари един дъжд, точно като сега, почти седмица. Накиснаха ни се джобовете, хлябовете, саламите, и палатките също. Огънят ни угасна и в душите даже. Мацките се размрънкаха, а като свърши водката и ние. И тогава чухме хлопки. Дойде човека, с три магарета, натовари ни багажите и мацките, и хайде у тях, в старата му къща.
Аз такова нещо не бях виждал, нито преживявал. Стара, ама измазана в бяло и отвътре, и отвън. Пода, макар и с говежди екскременти замазан, чист и застлан с цветовете на дъгата. Между одаите на четири крака минаваш и мирише на чисто. Гости ни с баница и един гювеч гъби с ориз и разни други вкусотии. Той само влизаше и сервираше, и отсервирваше. Видял ни бил като сме минавали на към планината и като заваляло...прибра ни.”
Сега като се разприказвахме и разпознахме, ми стана едно мило, мило, та като се появи милата, започнах един такъв разпокъсан разказ, че тя:
- Айде, че едно сребърно хаванче съм спазарила – задърпа ме и хич на човека сбогом не можах да издумам, както му е реда.
Сега седя и се мъча да си спомня, Ахмед ли каза че се казва, или Ангел?