автор: musketar

Принцесата не хареса принца.
И сега какво: да се гръмне ли той, или да се обеси?
Тази тъжна нощ в Пловдив(ската) провинция
гилотинно над мене се е надвесила.

Диктува ми мрачни мисли,
а денят тръгна, пълен с надежди.
Под тепетата тихичко вие
цялата ми ранена нежност.

И си мисля (напълно честно):
"Ама че патка надута!"
И за миг се усмихвам весело:
"Каузата й била пердута..."

Пердута е, ама за нея! -
казвам си гневен и... празен.
Но й признавам - умее
по нервите ми да лази.

Да свива най-неочаквано
от една поета посока.
Уж галейки те - да драска.
Да ти направи от нищо - болка.

Но пък - с ръка на сърцето -
аз нима съм по-стока?
Чувствам се пренебрегнат?
А тя колко ли? Колко?...

И разбирам, че трябва да я разбирам,
точно там, дето ме подлудява.
Да я надмина по търпеливост,
по проклетия, по остаряване.

... И ми е празно, гадно, ужасно,
но не е време да ближа рани.
Очите й са златисто-прекрасни
и щракват като капани.

Добре де, принцесата не хареса принца.
Толкоз на първо четене (за това вече писах).
Само че също така е истина,
че тя се върти във леглото,
не може да спи... И й липсва...