автор: LeoBedrosian

Всички лица и събития са действителни

Епично ли да го подхвана, ода ли да изпея, въртя се на стола и не знам. Както и да го изпиша все слабо ще бъде за това което видях.
А то, повярвайте е от онези събития, случки, природни дейности или места, за които казваме, че само трябва да се видят. Не подлежат на пълнокръвно и достойно описване с думи, или обрисуване с бои. Снимковия материал, дето направих дава само бегъл поглед върху това, което видяха очите ми. Същите онези очи, разширени до болка от гледката. Ще започна така.

Не бях излизал от пет години из балкана и когато стигнах билото му силите ме напускаха. Всичките ми сто и десет кила упорито отказваха да се противопоставят на гравитацията и вече лекинко съжалявах, че пристанах на Теодоси. „Давай да вървим, че ме е страх от козари.“ ми вика той. Не знаех, казвам му, че козарите са станали толкова страшни. И лично аз как ще те спася от тези зли пастири? Да взимам ли нагана, останал ми от дядо? „Не бе, смее се Теодоси, Докато съм вътре, някой да не резне въжето, че после няма кой кокалците ми да извади.“ Това вътре е пещера. Една от онези двеста или триста пещери, които се срещат често в балкана ни. „Пропаст е, с отвес между петдесет и шестдесет метра.“ безгрижно вмята приятеля ми сякаш говори за детска катерушка. Съгласих се да му правя компания и да дебна за зли люде, които биха решили че въженцето дето е вързано за ей оная бука може да им послужи, я за капистричка, я за нещо друго. Пък и защо да не го резнат хей тъй, за кеф? Както са гръмнали ония пет-шест полудиви коня за да си пробват новите снайперки.

Та, съгласих се и повлякох всичките си килограми към билото на планината. Утехата, че моя другар носи и двадесет кила раница бе малка, но поне пътеката е прочистена от трънаци и драки. След тричасово пръхтене и чести почивки стигнахме до ливадата под Биволарски връх. Къщето на бай Иван още си беше там, но стареца отдавна го нямаше. Дълги години живя той със овците и козите си, бореше се със стихии и несгоди и никога не се оплака. Сякаш още виждах лика му, обветрен и спокоен по лепените стени на къщицата, още се усещаше присъствието на стареца.

Няма време за почивки и се гмурнахме в една девствена и недокосната от секира букова гора. Тук разходката е приятна и стъпките потъват меко в многогодишна шума и хумус. Тридесет – четиридесет метрови дървета създават особено чувство за малоценност у сапиенса, но пък му правят приятна сянка и хладина. А същия този сапиенс им се отплаща със секири, наджаци и моторни резачки. Добре, че наблизо няма удобен път, че инак отдавна да сме я изгорили и тази гора на цепеници в печките. „Още малко и вади фотото“ предупреждава ме моя приятел, като тича из раполяците като младо сърне. Мястото постепенно започва да се свлича и да оформя внушителна земна фуния с диаметър в горния край между четиридесет и петдесет метра. Горската тишина се вплътнява, птичите гласове стават отчетливи и някак зловещи, когато пред мен се откри гледка, която ме накара да хлъцна. Скалите изведнъж се гмуркат зеленясали от мъхове стремглаво и пропадат незнайно къде. Срутени буки препречват гърлото на пропастта и заплашват всеки момент да пропаднат в пастта й. Запрепъвах уморените си нозе по камъните – истински циклопски градеж та да заема подходяща позиция за снимки, но местните мухи и комари не са съгласни, че ги разбудих. Или точно мен чакат и доволни се впускат на гощавка сред плътта ми. Не можете да ме изгоните, хей тука ще седя и ще се наслаждавам на ужаса дето вледенява кръвта ми, викам им. Циклопския градеж продължава надолу по оная част, дето не мога да видя. Камъните, покрити с мъх и лишей образуват комин с диаметър около десет метра, който според думите на Теодоси има отвес към шестдесет метра. Започвам леко да му завиждам за нещата, които ще види, а аз няма да мога. „За теб ще останат комарите и мухите, няма да си капо.“ бъзика ме пещерняка и като че ме закле. Комарите още ги усещам.

* * *
Жълтата каска потъва в широката паст и скоро въжето спира да трепка. Това е сигурен признак, че е стигнал ако не до дъно, то поне до някаква козирка. Вече не се чуваме. Странно спокойствие попива и последните ледени тръпки от гледката и чувствата се трансформират от потрес, почуда и удивление към онова съзерцание, което те обзема когато попаднеш сред бесни зверове зад непробиваема преграда. Хем им се кефиш, хем се чувстваш на сигурно място. Цветове-парашутчета от надвисналите буки спокойно попиват в бездънието и правят преживяването още по-мистично. До толкова бях упоен, че дори комара, хранещ се от мен ми е безразличен и дори го чувствам като приятел. Тътена от падащия камък би трябвало да ме разтревожи, но гаранциите от Теодоси, който е влизал в десетки и по-страховити пропасти ми е достатъчен и продължавам спокойно да съзерцавам. И сега, като си помисля измамно бе това съзерцание. Не, нищо лошо не се случи, слава богу.

Само това, че без да подозирам ми престоеше истинско пещерно кръщение. Моят приятел от детинство, на който вярвах повече от колкото на себе си ми бил приготвил изненада и нищо не можа да го склони и да не влизам в никакви дупки. След поредната доза потене и пръхтене из каменливи баири застанах смирен пред зейналата паст на Чавова дупка, наклонена пещера с четиридесет и пет градусов кален под. Истински мраз облъхна тялото и душата ми, когато снаражен с жълтата каска, впит във въжето заслизах надолу. Никакви увещания не успокоиха бесния ритъм на сърцето ми и като по чудо се закрепих на скална тераса. Фотото трепереше заедно с ръцете ми, но криво ляво успях да щракна няколко скални форми. Мозъка ми до толкова се бе препарирал, че за парата дето пречеше на снимките обвинявах пещерата, а не собствения си дъх. Едно леко разклащане на вестибуларния апарат ми докара видения на красива мраморна плоча с вдъхновена епитафия по мой адрес закачена до входа на пещерата. Тридесет метра въже свърши и не се наложи да стигам до дъното. Е, мерси, като за начало и толкова ми стига. Сега кой е като мен!? Това не ви е онази цивилизована, осветена и обезопасена туристическа пещера Леденика, дето може да влезе куцо и сакато. Това е кръщение в една студена, влажна и кална дупка, където и най-малкото невнимание може да ви увековечи с ореола на Неуспелия пещерняк.
И когато изнурено потратунзих болката в коленете по стръмната пътека надолу бях истински щастлив, доволно уморен и реализиран спелеолог. Да, определението е гръмко, но ме изпълва с гордост и превъзходство.

БАРКИТЕ 1(Ледницата)