В брега на синята река,
в селце живее с обща грижа
момче без чувства и с крила
ненужни му, че и не вижда.
Изострило бе своя слух –
тревата чува как растеше –
и с много воля, труд и дух
то с песни всичките тешеше.
На арфа, флейта или с лък
в цигулката – любов струеше.
В момчето младо с Божи дъх
красиво всичкото му беше.
То за великия Орфей
Родопски всекиго разпитва,
пред който славеят немей
и глъхнат бури и копита.
Веднъж мъдрец един, прастар,
молбата чул му проговорил,
че знае път в Орфеев стан –
до там девойка ще го води.
Но има тук голямо „Но”,
че който слуша глас Орфеев,
изгубва своя глас, ведно
да бъде плен на горски Феи.
Духът му толкова желал
да чуе глас в Родопа древен,
че никак не му било жал
без глас да е до края земен.
Тя хванала го за ръка
и тръгнали в пътеки кози
да търсят стан, във светлина
облян, с парола: „Бог помози”.
Покрай замайващо ждрело
и чудни каменни мостове,
(било каквото то било)
в гора замръкнали вековна.
А там, във синя светлина,
подир паролата вълшебна,
дочули глас от висина –
Орфеевата песен древна.
А после Феите... И тук
на приказката идва края.
За приключенския му дух
едва ли някой ще узнае...
В Родопа, в гъстата гора,
хайдутин Делю с гайди спори.
Момчето чува песента,
но няма глас да я повтори.