автор: apostola

Лети нагоре мойта мисъл
и каца в седмото небе.
А както друг го е описал,
това е райското поле.

А там на всичките е леко,
защото нямат плът и кръв.
И там не казват "цар-далеко",
и няма вързани на връв.

Не казват горе "Бог-високо"...
Нали високо е това?
Това поле е тъй дълбоко,
че всички плуват във трева.

Дори е най-зелено тука
и всеки ходи със цветя.
Живее си добре,без скука...
Любов...Безплътна е и тя.

Възкръснали от земен стрясък,
и тука птиците летят.
А ангели от златен пясък
безсмъртни стихове четат.

Затуй,че сълзи тука няма,
не пада даже капка дъжд.
Че тук вселената е няма
и съмва,мръква изведнаж.

Защо бе,Господи,така е:
да отмъщаваш за змия,
а който пък не се разкае
го пращаш в долната земя?

Анатемосан го лишаваш
от радост в райския парад.
И ядно,Боже,му внушаваш,
че заслужава своя ад.

А както мисълта го вижда,
харесвам аз това небе.
И с риска дявол да завижда
не ни разделяй ти на две!