автор: apostola

В душата ми пороен дъжд вали
и всичко вече се разкаля.
А ангел вън стои дори.Дали
сега за мене обикаля?

И слушай те бе,ангеле проклет!
Отвънка мене ли ме чакаш?
Не съм написал важния куплет
и аз те моля да почакаш.

Че думите край мен сега стоят
и те не дават да си тръгна.
И те отдавна планове кроят
от тях куплети да изтръгна.

Застанали до мен в плътен строй,
изглеждат също като тухли.
Те искат смело да ги харча в брой-
да зидам стихове-не кукли.

И всяка иска да попадне там-
в реда на най-добрите думи.
А аз се мъча да се справя сам
и даже без да ползвам гуми.

Когато свърша всички думи аз
и няма кой да ме задържа,
ще съм готов в последния си час
към ангела да се завържа.

И той без строфи да ме отнесе
далеч в небесните предели.
А някой строфите ми да чете
в деня на земните недели.