автор: apostola

Намусен облак се разплака
и цялото небе е във сълзи.
Изнизано от върбалака
и времето през локвите пълзи.

Замита всъщност то следите
на всяка нощна капка от дъжда.
След плач олеква ми в гърдите,
но лепнат ми очите от ръжда.

След дъжд нощта ми е сълзлива.
Сънят на покрива тогаз лежи.
А утрото със нежност дива
над мокри облаци сега кръжи.