Този петъчен ден е роден, за да плача.
Мокър април зад стъклото се сипе.
Съмна вън, ала тук още здрач е.
Даже не искам да се опитам
лампата в мен да запаля, да блесне –
полетът не е мечта за къртица.
Тук ми е хубаво – кротко и есенно.
Вънка зелено боде ми зениците.
Но брегът на сърцето е тесен за нея –
тя иска водата! Тя иска обратно…
Моли с добро, даже песен ми пее,
после ругае ме непохватно.
Аз не искам в онази посока да тръгва.
Беше тя под дъжда… Не, стига толкоз!
Колко дни ей така си осъмваме:
тя – с молби, аз – със плач. И е болка…
Мокър април е, какво ли се чудя?
Шушне, вали, чурулика и пърха.
Вън на дъжда – само луди и влюбени,
а зад стъклото съвсем се обърках:
не мога… а искам… Но я… я ги виж ти!
С дъжда са дошли…пък аз къде гледам?!
Цяла флотилия кораби книжни
чакат да тръгна с любовта ми към тебе…