автор: lordly

Не бях го засичал от есента. Съученик ми е, но хвана І-ва категория и се пенсионира. Купи си колело и по тая причина се засичаме в Приморският парк.
Беше кораво момче и макар от село, плуваше много, ама кучешката и затуй ли, за друго ли, му викахме Кучето.
От далече го забелязах по стойката на карането. Абе кучешката, ама бавно и с наведена глава. Застигнах го тихомълком и току му изръмжах в тила:
- Бау-бау!
Друг път ми отговаряше със същото, а сега наби спирачките, спря и ме загледа с погледа на наритан мъник. Помислих, че е болен. Явно ме разбра по погледа, защото въздъхна и:
- Имаш ли цигара?
- Ти не беше ли ги отказал – извадих аз и като запушихме започна:
- Само една, щото ми трепери душичката. Как пък все на мене, ми са отреждат все такива. Влязох преди час с колелото на мостика, а там въдичари пет-шест, на скарида, за попче. А то, дребно едно, никакво и аз се завъртях, дори въдицата не извадих и айде на кафето. Подир час, минах пак да проверя, а то линейка, полиция и труп във водата.
На туй място аз се сетих, че чух сирената, ама толкоз и го зяпнах, силно заинтересован.
- Възрастна жена, някаква. Оставила си чантата и скочила с дрехите. Там рибарите – старчоци и тъй се удавила пред очите им. И като ми влезе сега мухата в главата: що щях да сторя, ако бях там. Щях ли да скоча? Плувец бях знаеш, ама пък водата студена и на години вече сме! Ако бях скочил, можеше и аз да си замина: никога не съм удавник вадил. Ама ако не бях скочил: душата щях да си загубя. Ти как би постъпил?
„Ех наборе, ех Куче, що ми го зададе тоз въпрос, та сега да пиша и да не спа цяла нощ!