автор: riiva

„Понякога съм толкова добра,
че цялата изтръпвам и боли ме.”
Петя Дубарова, „Доброта”


Понякога не съм добра.
Тогава и светът е някак грешен,
и мрачен, и пропит със самота.
По вледенените м́остове в мене
е сякаш непосилно да вървя –
към другите, със босите к̀олене.

Понякога съм просто уморена
да се откривам във безброя от лица.
Понякога не ми е безразлично,
че сякаш униформа скуката приляга
еднакво сива, тъжна, изгорена
върху различните преди тела.

Понякога не съм доволна
трошицата да стискам в ръка,
когато мога „многото” да имам.
Тогава ми се иска да руша
и алчно в шепи да събирам,
да взимам, докато не задуша
на демоните писъка безимен.

Понякога е трудно да обичам,
сърцето си да пълня с вяра.
Понякога и вярата отричам
и все по-малко обич ми остава.
Тогава? Сигурно е вярно –
като прокудена от клетката си птичка
излитнала е и не мога да раздавам.

Понякога не искам да прощавам
и в сухи малки бучици тъга
на раните горчивината да стаявам.
Тогава съм сурова и враждебна
и цялата съм воля да мъстя,
и мисъл, стон, желание, потребност
зъба за зъб и кръв за кръв да обещавам.

Понякога е лесно да забравя,
че две са половините във мене –
едно сърце в доброто да се радва
и другото – за дявола във мене.
Понякога присядам край реката
И тихия й ромон ме завръща
към болката да бъда сляпа,
че всеки ден не съм една и съща.