автор: dobria

Знаеш ли колко,
наистина колко,
нощем,
от тишината,
от тишината
боли?
Каква болка,
чудовищна
болка,
вътре, в душата,
пулсира,
гнои.

Когато самичък
ти сам саменичък,
подобно,
едната луна,
флиртвуваш със нея,
във обич се вричаш
и стихчета сричаш,
а тя ти се
смее...
същиснска
разглезена
лека жена.

Като вълк
единак
в планината,
самотник
в гората,
започваш
да виеш от
жал.
Наоколо, никой,
мъртвило е, тихо...

На кой ли му дреме
за тебе и мене.
Светът е отдавна
заспал!