автор: ANTARAH

В едно далечно царство, в едно далечно господарство и в едно отдавна отминало време се появил пеещ камък. Парче гранит с овална форма, високо няколко човешки боя. Никой така и не разбрал, появил ли се въпросния камък или отдавна вече бил край пътя.
Просто един слънчев ден десетгодишно момиченце спряло под сянката му да си почине и запяло. Изведнъж се стреснало – някой му пригласял с мек плътен мъжки тембър. Детето се огледало и замлъкнало. Песента обаче продължавала – прекрасна и пленителна. Момичето плахо поставило ръка върху камъка и с изненада установило, че скалата е топла, а нещо в сърцето и трепти и вибрира в такт с песента...
Дълго време детето останало при пеещия камък и едва привечер неохотно се отправило към дома. Родителите не повярвали на разказа му за гранитния камертон. Били вече свикнали с фантазиите му. Обаче децата от махалата бързо повярвали и заедно отишли до скалата. И така ден след ден – все повече деца се стичали денем да слушат концерта на камъка.
После започнали да се появяват и възрастни. Още повече възрастни. Много възрастни.
След година пеещият камък станал известен по цялата страна. Стичали се от всички краища за да видят природния феномен. И да го чуят! Запленени присядали за минути или часове и се опивали от прекрасния глас. Понякога бил като дълбок женски алт, друг път звучал с бархетен баритонов глас, а понякога дуднел сякаш Йерихонска тръба – басово и екзалтирано...
Научил накрая и царя. Силен, властен мъж на средна възраст, зает с войни – да ги започва, да ги води и да ги приключва. За да ги започне не след дълго отново.
И тъй като всичко в царството му принадлежи по право и по право трябва да му носи печалба, той разпоредил пеещият камък да бъде изкопан от ложето си в земята, натоварен на слонски впрягове и доставен в двореца. А там вече била съградена сграда с висок купол, дебели стени и без прозорци. Акустиката била прекрасна вътре, а навън не прониквал дори звук. Защото който иска да слуша пеещия камък ще трябва да си плати и да влезе. Медна пара за час, сребърна за ден, а златна за месец.
Царят започнал да потрива доволно ръце – зер хазната му била изпразнена като хамбар напролет. А той вече планирал нова война, за която му трябвали пари.
Докарали камъка и го поставили в олтара му. Първият ден всичко вървяло повече от добре. Невярващи хора плащали таксата, влизали умислени, а след час или повече излизали щастливи и усмихнати. Царят доволно гледал през прозорците на двореца.
На вторият ден потока посетители намалял, а на третия секнал съвсем.
Разтревожил се царя и извикал при себе си ковчежника:
- Какво става, мътните да ви вземат с пеещия камък? Защо никой вече не влиза при него?
Разтреперал се човечецът и уплашено смотолевил:
- Ами, той камъкът, такова... Вече не пее...
- Как така не пее! Кой му е казал да не пее! Как смее да не пее! – и излетял от палата си.
Като замитал пръстта по площада с обшитата си със сърма пурпурна мантия, царят за пръв път влязъл при пеещия камък. Още от входа обаче го посрещнала канонада от звуци. Сред непрогледния мрак отеквали маршове и команди. Чувало се тракането на конски копита и ботуши...
Но това, което извадило царя окончателно от равновесие били самите военни песни. Всичките били на други езици. Били маршове на враговете на самодържеца!
- Разбийте това парче скала! Натрошете го на ситно и го изхвърлете далече от двореца ми!

Така пеещия камък бил унищожен, а надробената скала – разпръсната по пътищата на царството...
Но и до сега хората там отвреме на време се навеждат на пътя, взимат в шепата си камъче и се опитват да усетят топлината и гласа на вълшебната скала.

Опитайте и вие – може да имате късмет да чуете песента на камъка!