Учителя бе една от живите легенди в Халифата. Прославен войн, човек на честа, приятел и сподвижник на Пророка. Превел малобройните все още войски на Мохамед през пустинята. Героят от Умм Дунайн, Сирия и Ариел (Йеросалим).
Така че напълно естествено, завладян от приказките и легендите за него, един ден го попитах:
- Учителю, през живота си се сблъсквал с много и страховити войни – византийци, филистимянци, египтяни, нубийци, ариани, араби... Кои са най свирепите войни?
Веселите пламъчета в очите му мигом изчезнаха, погледна ме почти сърдито, поклати глава и със стържещият си глас отвърна:
- С всички, които изброи съм воювал. Убивал съм и осакатявал. И всичко зависи само от уменията и късмета. Всички хора умират по един и същи начин – грозно!
После замълча за секунда и продължи:
- Все пак съм чувал за най-свирепите войни. Етиопски ветеран от Аксум преди много години ми разказваше за тях. Той беше от племето ороми – най-многобройното в Аксум. Техен основен враг били хората от племето сура, обитаващи чукарите на някаква планина. Всъщност сура воювали със всяко двукрако същество, надарено с разум. Повече от пет века Аксум се опитвал да ги покори, но напразно. Преди това дори Савската царица не успяла да се справи. Проклети, свирепи, едри и обезумяващи при вида на кръв. Детството за момчетата свършвало на 8-годишна възраст. Когато навършвали тези години те се превръщали в чираци и слуги на родителите и близките си. Пасели стадата, чистели на животни и хора, понасяли физически и душевни издевателства от останалите. И най- страшното – по време на равноденствията всеки от племето имал право да ги налага с пръчки. Устройвали се боеве между младежите. Целта била да свикнат от малки с кръвта, да умъртвят тялото си и да смират духа си. До навършване на 20 години те се превръщали в зверове, които жадували за кръв и насилие. До тогава те е трябвало да убият със собствените си ръце враг – мъж от друго племе или дори от друго село. Така получавали инициацията от жреците си за възмъжаване – белег върху мъжкото си достойнство за извършеното убийство...
Слушах Учителя занемял. Не знаех дали ме поднася, измисля ли си историята или пък казва самата истина. Той обаче продължи:
- Но не това ги прави най-свирепите войни! Техните съпруги ги карат да бъдат такива!
- Ама, как?...
- Когато мъжете се приберат след битка в къщи, те вкарват в специална сграда, по-скоро обор пленените от тях врагове. Привързват ги към дървени стълбове и след това бързат да напуснат селото. Първата нощ след победата те изкарват в пещерите и горите наоколо. И треперят от стоновете и писъците на заловените от тях мъже.
Учителят потръпна и отпи глътка вода от козия мях край нас. Продължи:
- През тази нощ селото било в ръцете на жените. Дори жрецът нямал власт над тях и се спотайвал. А те ловко и с вещина отрязвали мъжкото достойнство на пленниците. После в продължение на седмици и месеци се грижели за раните им. Когато и последният от тях оздравеел или пък починел от инфекция, оцелелите били натирвани като животни обратно в племената си – голи и обезчестени. А жените ги прокуждали с думите: „ Ти искаше смъртта на мъжа ми, но твой син няма да посегне на децата ми!”. Но най-страшното било, ако мъж от племето се уплаши по време на битка и избяга. Ако има неблагоразумието да се върне обратно в дома, го постига съдбата на пленник. Съпруга, майка или сестра го кастрират, лекуват го докато оздравее и после гол го прокуждат далече от селото с думите: „ Ти погуби мъжа, сина, брат ми, но твой син не ще посегне на децата ми!”.
Потресен бях! А той продължи:
- Сега разбра ли кои са най-свирепите войни! И защо!