автор: Anych

Беше пролет, а нийде цветя не цъфтяха.
Само ужас се сееше, смърт и потоп.
Във кервана душите осъдени бяха
във изгнание да гинат, без кръст и без гроб.

Бе пустинята дълга, безкрайна и черна,
със напукана гръд от засъхнала кръв;
и кънтяха застинали вопли, безмерно,
на изтръгнати рожби от пъпната връв.

Бяха жертвите много – милиони невинни
безпричинно прокудени вън от дома.
Бяха голи и гладни, злочести, без име,
бяха клани, съсичани в свят прокълнат.

Бяха много... Но малко от тях оцеляха
и запазиха спомена свят и за нас.
Със кръвта на избитите рози засяха;
своя химн с реч арменска запяха на глас...

Пак е пролет и слънцето свети отгоре.
Ято жерави рее се в полет красив.
Поколения арменци сме днес в диаспора,
ала помним – предаваме огъня жив...