автор: secret_rose

С Ирис на път.
2006

Не можех повече да бездействам и да не знам какво става. Той ме заключи и излезе а навън имаше война. Когато има война не умират само виновни. Зазвънях на Зина през пет минути и най-накрая се свързах.
- Стой си в къщи, нападат селата, взривяват военни конвои, полудели са, никой не може да ги спре. Сакън да не си си показала носа навън!
- Ти излизаш ли? Ирис къде е? Жив ли е? Кои села са нападнали?
- Излизам, нали работя, кой да ми гледа дюкяна. Ирис не знам, ще видим.
- Хич не ми приказвай да не излизам. Бериван е в някое от онези села, Ирис е на брега а аз да стоя в къщи!
- Шшшт! Скоро да млъкваш! Затваряй телефона! Стой при детето на заградено, аз ще ти се обадя!
Тази жена не разбираше нищо, но нямаше смисъл да и обяснявам. Всеки случай ако позвънях на вратата и нямаше да ме остави на пътя. Оставих слушалката и започнах да кроя планове как да оставя Ванесса на някоя съседка и да тръгна към Бериван. Но преди това трябваше да видя, че Ирис е жив. Мъжа ми се върна вечерта на втория ден от заточението ми, унил и тъжен и не донесе добри новини. Терористичните акции не спирали, цели села били опожарени, отряди за бързо реагиране, жандарма, местна полиция, доброволци – всички опитвали да овладеят положението но без резултат.
- Децата им са пораснали, мамицата им, и сега отмъщават. От 1984 до днес все същата песен! Извинявай...
- Как така изведнъж, всичко беше тихо...
- Тихо? Март месец в чатъшма загинаха войници и само 14 терориста. От тогава няколко града, включително и Истанбул, където над 250 цивилни бяха ранени горят в огньове но ти не се занимавай с това.
- Е с какво да се занимавам. Излизаш навън и не знам ще се върнеш ли.
- Войника не умира, нали знаеш... – няма право.
- Ех...
2006 беше наистина рискова година и събитията бяха смразяващи.

Останалата част от главата ще прочетете в книжното издание...