автор: hudojnika

         Стефана Саламджийката завеждаше нещатната бройка - Личен състав и по съвместителство – Информация всякаква в Мечка махала. Районът, според наличието на Дунава и обилно поливаният парк Владикова бахча, беше с размити граници.

         Въпреки горните предпоставки, Стефана Саламджийката научи последна, че дъщеря и Катя станала митничарка и то – чак след като я видяла да се кипри пред огледалото в престижната униформа. Катя беше красива жена, метнала се на майка си; а с униформата – дваж по лицеприятна. С тази униформа, която не свали до пенсия, я запомниха – с добро или лошо..
         Втори информационен удар под кръста, Стефана Саламджийката получи, когато научи, този път предпоследна – че Катя и довела заврян зет. Ударът бил лек и мек, преглъщаем, а и сладък – нещо като сиропиран, щото Драго Акулата беше мъж и половина, близо – два и нещо, във вертикално изражение; мечта за много булки и тъщи. Красавец, в смисъл плажно обветрен, мускули и прочие, неизменна моряшка фланелка, червена кърпа на врата и напета капитанска фуражка с всичките му котви и златни пресукани шнурчета. Беше боцман от Дунавски драгажен флот. Боцманът по иерархия е веднага след капитана. Драга е купешкото име на Дълбачка за разни фракции инертни материали – ще рече видове пясъци и чакъли за бетонните центрове. Имаше нещо съдбовно: Драго - Драга - Драгажен. Дълбачките дълбаят, а драгажният флот не плава наникъде. Закотвен до средството за производство и товарене…
         Как да не основеш Драгажен Пивчески Колектив. Пееше се и се пиеше денонощно, в делник и празник. По тая, а и други подобни причини, Драго Акулата рядко се прибираше вкъщи, но явно и това е станало, щото Катя сдоби дъщеричка. Когато се пенсионира, Драго Акулата, с група ентусиасти – все от певческо-пивческия им колектив, издълбаха на десетина метра високо от ЖП линията, в брега на недостъпната част от Кея, пещера. Облицоваха я с разфасовани бивши плавателни съдове. Да ти е драго да пееш и пиеш. На Драго му беше драго и с двете.
         Един-два пъти и аз долазвах до там, не ме биваше с пеенето и ме елиминираха.
         По едно време, на Драго Акулата лимитът за този свят изтече. Катя и щерка и осиротяха. Не, че нещо такова… хората си приказват - пернало ги било Бингото. Ипотекираха жилището и от големи печалби им го продадоха за дългове на търг.
         Не ми е работа, но видях рано-рано, по роса, когато нормалните хора берат охлюви и гъби или се кълчотят здравословно и неглиже, Катя да ровичка с дълга кука в контейнер, като редови член от клошарската гилдия. Беше в работни одежди: шлифер, обгърнал я двойно с портупей от сезал, кухненски жълти ръкавици, розови ботуши и вълнен чорап за шапка. Возилото беше клошарска детска количка - Класик, преливаща от кашони велпапе, набор метални предмети, НЛО-та и два пукнати бидона за зеле.
         Няма да ви отегчавам на тема: Митничар - Клошар, подхваната от медиите през един период на новинарска суша. Оригиналничеха, тълкуваха, писаха небивалици, анализираха - бактиса им и толкова по въпроса. Работата е там, че Катя ми е съседка от Римско време и, че горното е повече Очерк, отколкото редови разказ – чиста истина и дори имената са същите… Катя в момента е на 82 (словом – осемдесет и две) години, жилава, бодра, в кондиция, явно митничарството я е калило.
         - Слушай, Комшу! - ме затисна Катя между два контейнера. – Не си ли разбрал дето са го рекли още древните, че художниците, както и другите изкуства, къща не хранят. Първо трябва да си умрял, за да те признаят и купуват. Тръгвай с мен; за няколко дена ще те въведа в занаята – къде какво и как. Нямаме митнически ограничения. Ето ти на първо време безвъзмезден заем от сто долара - да се стъкмиш с каквото трябва.

         автор: Велимир Петров