автор: boliarkabg

Пристъпи леко напред. Стълбите, широки и извити се изправиха пред нея. Вдигна ръка и с красив жест оправи ненужно огромната, подредена фризура. Вдигна глава така,че изящният й профил да привлича най-много погледи. Леко разтвори устни, колкото седефа на зъбите да блесне и леко запристъпва нагоре. Трябваше да влезе в залата точно когато маестрото вдига ръце за началото на първия такт. Трябваше да я видят всички. Да ахнат. Да се влюбят. Да завидят. Тя - да блести.
Стъклените врати грееха с всички цветове на малките си вълшебни стъкълца. Сърцето й пърхаше от вълнение. Пристъпи напред…залата беше пуста и прашна. Нямаше музика, нямаше празнуващи хора, нямаше главозамайващи тоалети и красиви мъже. Всичко беше изоставено, завесите излинели и раздрани висяха грозно по високите прозорци.Смразяваща пустош лъхаше отвред. Отстъпи назад и хукна по витите стълби още нагоре, искаше да излезе през кулата на въздух. Вратата за покрива й беше заключена. Задъхваше се от ужас, нещо страховито витаеше наоколо, настъпи сивота, вледеняващ страх се таеше в ъглите….Къщата беше мрачна и необитаема…
„Когато се събудих, разбрах,че това е същият сън, сънувах го за кой ли път. Винаги тази къща, винаги този бал, винаги краят страховит”. Стискаше и огъваше тънките си пръсти до бяло и дори думите й не бяха тези, с които можеше да опише съня. Години наред, не често, но винаги един и същ.
Жената я погледна с поглед, който приковава. После погледът се обърна назад и отлетя надалеч…”Там някога, преди десетки хиляди години е бил твоят дом. Там си живяла. От него днес няма следа. Само ти се връщаш на оня бал, на който не си могла да отидеш. Там още витаят черните сенки, които са ти отнели този бал и живота. Непобедени през годините, те останали да вредят по тия места, но вече няма на кого. Тяхното време, дори тяхното, е отминало. Времето се дава на всеки за неговите дни, после отлита. Ще ги отпъдим, ще ги махнем и повече няма да те безпокоят.”
Почти не повярва на магьосницата, но много й се искаше да се отърве от кошмарния сън и изпълни всички ритуали, които тя й подреди.
Времето наистина ти се даваше и тя бързаше да си живее времето. Беше забравила за магьосницата, защото вече не сънуваше. Когато осъзна всичко, беше дори изплашена. Вече не сънуваше, нямаше го кошмарния многогодишен сън. Нямаше я балната зала, разрухата. Всичко беше отминало.
Като възпитана жена взе сладкиши, букет цветя, малък, но изящен и стилен подарък. Дълго звъня на входа. Никой не отваряше. От съседната врата излезе мъж, който учудено я погледна. „Кого търсите? В този апартамент от години не живее никой. Имаше една жена, но тя отдавна почина и не дойдоха никакви наследници да живеят, нито го продадоха. Празен е.” Извади от чантата си листчето, погледна адреса. Същият е, тя беше идвала тука и беше влизала при жената преди няколко месеца. Съседът я погледна подозрително, после съчувствено и й затвори вратата.
Жената заслиза надолу, към изхода. Нямаше съня, кошмара, нямаше и жената -магьосница, която й помогна. Дали не беше сънувала отново? Дали всичко не беше сън…? Магия...? Мистерия...?

Милка Маркова