автор: azzurro

Пeшето беше мъж и не беше. Защото плашеше само гаргите и жена си. Беше мъж, когато идваше по работа при жена си. Присъствието му изразяваше сериозност и претенции, готов беше всеки момент да обясни кое не така и не е правилно. Пешето. Висок, едър, с широки рамене. Очите му гледаха винаги омъжествено.
Какво е това ли, хъм, нали сте виждали как гледа мъж, попаднал между три жени и един хлапак. Ми мъжествено, естествено, но с едно О отпред. Какво да обяснявам повече. Разглеждах го, уж внимателно, но без особен интерес, защото ми е омръзнало от такива, дето хем се праят на мъже хем не са. Защо ли? Защото, през това време дребничката му, малка жена, щъкаше кротко около него и говорше с един умиротворителен глас. А очите и бягаха насам натам, светеха от бързото мислене и от притесние дали му е угодила достатъчно, та да се чувства добре. А той си седеше на стола в отпочиваща, царска поза, в очакване. Пешето не беше гъзорък, напротив, пипаха му ръцете - нещо домашно да свърши, да поправи, да донаправи. Но парите, както винаги, не стигаха и положението съответстваше само на една голяма дума, мизерия. Но нищо, на него му бе уютно с този недоимък, нали си имаше деца, къща, работа, жена, до която вечер да се стопли в леглото, където да му избягат дертовете.Какво да иска още, нищо че блъскаха на по две работи. Катето, жена му, излезе от стаята. Останахме само двамата. Гледах го втренчено и вече го изучавах . Той започна да се върти притеснено на стола. Станах и разсеяно заподреждах шишетата с ароматни масла. Бе дошъл за един отпускащ масаж, на него, че бе уморен. Знаех, че жена му бе взела решение да замине в чужбина, да поработи за повече пари. Нещо ме сърбеше под езика.
- Кога ще тръгва Катето? - изстрелях въпроса си аз.
- Ми не знам, - чух стреснатия му отговор. - Когато я повикат.
- Ти няма ли да заминеш с нея, ще си бъдете в помощ, ако сте и двамата? - продължих да чопля, докато слагах хавлията.
- Ми не. - Пешето се сви още повече, като малко дете.
Очите ми го гледаха с една голяма, неразбираща въпросителна и с очакване.
- Мииии - промълви той - шефът ми няма да разреши.
Отговорът прозвуча сякаш „ палачът, този, който решава съдбата ми, няма да ме остави да живея така, както ми се иска” или по - скоро в очите му се четеше „СТРАХ ме е”.
В главата ми се завъртя едно голямо Мухльо, и къде по-лесно е да замине жена ти в неизвестното, не и ти.
- Лягай!- чух се да му казвам вместо горното.
Пешето се разкърши и опъна умореното си тяло на кушетката. Идваше от нощна смяна, като пазач на някаква си голяма компания. Гърбът му, добре сложен разказваше неща, които човек не може да види сам . Ха-ха-ха, засмях се мислено, ами да, нали е отзад , как можеш да видиш сам. Сложих ръце на гърба и размазах маслото. Пешето мълчеше в очакване на отпускането и удоволствието от него. Ръцете ми обхождаха местата, които обикновено показват застой и болка. Но тук не намерих нищо обезпокоително, напротив, хъм, много добре гледан гръб, тоест тяло. Това се случва при хората, които обикновено не товарят себе си, а околните, мускулити изразяваха спокойствие и ненапрегнатост, даже радост от живота.
Естествено, помислих си аз, има кой да тича вместо теб. След малко долових равномерното дишане на Пешето - заспиваше. Спокоен, добре отглеждан, за да може да се показва с голямото си О и да плаши гаргите и.... вече не знам дали и жена си, защото тя просто замина.
Често чувам въпроса : абе, къде са тези мъже, бе?
Навеждам глава и си мисля: ми не знам, ама май ги убиха през втората световна.
Не разбирам защо, след като слънцето изгрява от изток, хората заминават на запад и все по на запад . Но то не се интересува от това и си изгрява, откъдето си знае.