автор: kolebin

Късната съботна утрин в „Жълтото”, кафене край парка на „Прага”, е време за среща с приятели. Приятелите ги няма. Чаках търпеливо с неначената бира и цигара в устата, и тя незапалена. Така се залъгвам, че почти не пуша и че на тази цигара не присветва надписче „неделя-обед”. Битката е жестока – ям кат змей, та да не пуша, сетне паля цигара и тъй пресичам нездравословно тъпчене... Калпава работа!
Откъм чешмичката се зададе Никола. Каза пътьом по две дума на кибиците от съседни маси – в тая махала той е стара пушка, пресече с бавна стъпка улицата току пред лъскаво возило: „Ша ма изчакаш, девойче!” и се завърна със „Старопрамен” в ръка.
– Ха, наздраве! – рече вместо поздрав и чукнахме бутилки. Отколе свикнахме на тоя, казват амерички тертип на отпиване.
Запалих обедната неделна цигара. Вкусна, пущината зловредна!
– При бременност ще увредиш бебето – отбеляза Никола и посегна към кутията ми.
– Хей, приятел, нали не пушиш? – навъсено проследих пътя на утрешно-вечерната цигара.
– Тежки грижи ме налегнаха, та не съм мигнал – той ни е с нежна душа. Съобщи с въздишка, че джакпота на тотото е стигнал няколко милиона.
– Близо два. Пуснал съм фиш.
– Така ли? – учуди се, сякаш не бяхме заедно в тото-пункта. И мрачно завърши: – Аз не играя.
– ?
– Снощи се сетих как не даде няколко левчета на най-добрия си приятел...
– ...та ако спечелиш да възникнат разногласия и да си затрием приятелството.
– Казах си, че тая сутрин ще пусна фиша, но... – Никола млъкна.
– Но?
– Внезапно от нищото възникна страхотно предчувствие, че ще спечеля – и завърши печално: – А си вярвам на предчувствията.
Огледа ме тъй, все едно ме вижда да пръв път и попита:
– Ти защо играеш на тото?
– Защото... защото Господ и дявол са ме захвърлили на сметището тук и са ме забравили. Оставили са едничката надежда, че нещо хубаво може да се случи в тоя кучешки живот ако играя на тото.
– И комай не си сам, а? Чърчил беше говорил за народи, докарали го до това дередже. Че са за окайване.
– Чърчил е умна глава – съгласих се. – Но говорим за страхотните ти предчувствия.
– И за пари. А те не бяха определящи в живота ни. Защо?
– Ами, утежнена наследственост – измърморих недоволно, – тъпата идея, че като работя добре, те са естествено следствие...
– Отказа, когато ти предложиха да станеш фасада...
– ...и перач на мръсните пари от прехода. Твърде много компромиси – със съвестта ми, със себеуважението... А, и знаеш, не съм от послушните. Рискът за куршум в челото не бе въображаем.
– Човек не се нуждае от много. И не всичко се купува с пари – заключи Никола самодоволно.
Прищя ми се да го хлопна по главата за изтърканите лафове.
– Да, ама чудом се чудиш как да вземеш пустото място над вашето в Бояна – отбелязах кротичко. Фамилната им къщичка в Бояна (малка, спретната, с две борчета отпред) беше затапена още от времето на Светла Даскалова. Министър, тя обърна с главата надолу регулации и улици, та вилата й да застане подобаващо. Разсмях се: – Тъкмо ще се подредиш до мутрашките дворци отгоре.
– Стигаме до сърцевината на нещата, а? Да купя, да се опаша с три метра ограда. Сетне?
– Статуйка на Аполон и шадраванче? – предположих.
– Тъй, тъй! – той се ухили насреща ми. – Зацепи ли кои са милионерите у нас? Е, поне на Бояна няма да съм като цирей, а достоен за дружинката им.
Заедно се смяхме на съседката-новобогаташка, тя водеше GSM-разговор с майка си. „Нахрани ли кокошките?” – ечеше пискливият й глас. „Нахраних ги!” – отговаряше телефонно и нейде отдолу глас, навикнал да го чуват през три хълма от четвъртия. Смяхме се, но тихичко – бодигардовете им гледаха на кръв.
– Помниш момчето-лесовъдче, дет се охрани – да мязал на тяхно момче? Подхвърляха му по нещичко.
– Има си хас да го забравя! Обслужваше мутри и някак незабелязано стана мутричка.
Поръчваха му к’ви ли не изгъзици. Да набоде петметрови борове в мутренско имение. По три от двете страни на портата. Та като дойдат на парти, да си рекат: „Ей, тоя се е утепàл!”
И хич да не му пука на лесовъдчето, че горките дървета ше погинат. Щото, ето му джип насреща – той пък от крадените.
– От това ме хвана страх. С каквито се сбереш, такъв ставаш.
– Чакай малко! – възразих. – Нито трябва да подражаваш, нито да се афишираш.
– Прав си! – съгласи се той. – Но в тази държава да имаш доверие на някого? В страна, дето ограбват пенсионер за осемдесетте му левчета, какво остава за сбъркан милионер. От некое ъгълче на тото-мафията ще изпълзи безименно сиво човече и ще посочи с пръстче наивния късметлия. И за наивника-късметлия ще настъпят черни дни. У нас страхът върви с парите.
– Хм! – ненужно прочистих гърлото. – Смешно е, все пак, да плачеш за нероден Гъргалчо.
– Така да е! Но с тая гнилоч ортак не ставам и теоретично. Някой будала да печели, халал са му милионите. Аз ще чакам малката, честна печалба за нормални хора, дето обичат да спят спокойно.
– Как си с малките предчувствия? – запитах с надежда.
– Зле! – призна той.
Вдигнахме наздравица за мъдрите му решения, порицахме еретичните мисли за някакви си милиони и едновременно посегнахме към горките ми цигари. Затраях си, но не съвсем. Припомних за руснака с телескоп, едно време седеше на Орлов мост, вечно пиян. Та Илия Бешков го бе питал що тъй. „Только като погледна на Солнечной системе, как да не напиешься!”
Та при грижи кат нашите – как да не запали човек!