автор: ulianka

Тя, приятелю, не чака -
просто духва през комина.
И оставя под чардака
празни чашите от вино.

Ти след нея куцаш вяло,
ровиш в старата си къща -
да откриеш нещо бяло
в потъмнялата си същност.

Попрехвърляш там във скрина
чувството на самота корава.
Тя, приятелю, замина...
Всъщност все си заминава.

Уж бе тука, а я няма...
Под език таиш горчиво,
че светът е бил измама
и без време си отива.

Тя не чака. Не, не чака.
Като майски дъжд изчезва.
Ти прегръщаш после мрака
и разбираш що е бездна.

Да, приятел - нищо ново.
И светът един и същ е.
Всяка обич търси повод
пак при обич да се връща.