автор: midnight_witch

Знам как изглеждаш, какви очи имаш, с какво си облечен.
Знам навиците ти, пространствата и интересите.
Знам какво обичаш и какво мразиш, как дишаш, как спиш, как говориш по телефона.

Познавам настроениенията ти, сънищата ти, мечтите ти.

По някакъв начин съм в теб, повече отколкото в себе си, приличаме на скачени съдове и преливането от мен в теб е неизбежно, колкото и да се опитвам да стоя дистанцирана.

Знам какво си правил вчера, знам какво ще правиш утре.

Отстрани изглежда странно и страшно, сякаш съм те взела на мушка и е така, и не е така.
Понякога си контур, друг път сянка, опипом те търся в тъмното, докосвам те боязливо, уверено, нагло.
Усещам те.
Търся те...

Понякога с дни чакам да се появиш, пуша нервно и се наливам с кафета, после мия чиниите и не ми пука дали те има.

Знам какво ще кажеш, преди да си го помислил, познавам реакцията ти.
Понякога те извайвам, друг път те убивам, мога те, умея те, мълча те, създавам те.

Чувам как крещиш, плачеш, правиш любов...
Смахнатите ти сънища са и моите, които не помня.

Понякога си идеален, толкова съвършен, че ме болиш.
Друг път ми се повръща от теб, трябва да те разкарам, писнало ми е.

Създавам те истински и реален, виждат те, усещат те , четат те, разпознават се, ставаш човек, започваш да дишаш, придобиваш лице и плът.
Казваш:
- Приятно ми е, аз съм...

А аз не съм. Мен ме няма там, стопила съм се в странното ни осмотично общуване, вече съм излязла, вече съм си тръгнала, вече съм другаде, с друга цигара и друго кафе, с други остатъци върху чиниите, които чакат да ги измия...


Дните влизат, излизат, изпреварват от дясно или изтичат в крайпътните вади, псуват те брадати за закуска или се пускат по пързалката със звънлив смях, изпускат тебеширите си по асфалта и после се чудиш, кой е загинал тук, правят ти пиърсинг на езика и татуировка на кръста, целуват те, блъскат те, кацат по жиците, отронват се, валят, мамят те, продават те, чезнат, излитат, обичат те, тежат...

Има ли те, има ги – ти просто се оглеждаш в тях.