автор: vanilin

Простенва в мен човекът непознат –
прострелян с незаслужена обида…
Какво за мен е още този град,
от който тихо днес ще си отида?...

Борба за власт, интриги и воня!...
От хиляди години все така е…
Едва ли ще дочакам жив деня,
във който алчността ще се покае...

Открехвам бавно своята душа…
Вратата ù – без никакви устои…
С какво ли мога да се утеша?...
Сред чуждите да търся вече свои?… –

Каквито имам – имам ги до гроб –
макар и по вселенски надалече…
Живее в мен отчаян филантроп…
И се надявам да се очовечи…