автор: Haramiata

В съботния ден се събудих по-рано, отколкото се надявах в петък вечерта. Поразкърших се за утеха, почетох малко. Денят все пак започваше и искаше своето.
Само че хладилникът беше твърде празен и трябваше да се поразходя до близкото Фантастико. При нас разстоянията са големшки, качих се на автобуса. И на връщане така. Припичаше приятно. Пътувахме през вилна зона. Шофьорът слушаше български песни. С известна изненада се заслушах в приятната мелодия и хубавия текст, който можеше да бъде чут като лиричен, но и като доста философски. На една спирка в автобуса нахлуха с девичо чуруликане малки моми - лазарки, около дванайсетина. С червени сукмани, снежнобели везани ризки, бели чорапки, и черни обущета, с леки пъстри цветни лазарски украси на главите. Някои от тях - със спретнати кошнички, покрити с везани кърпи. Не вдигаха много шум, но всичко в автобуса се измени. Стана някак по-светло, кичесто, жизнерадостно. Момите се смълчаха за малко и ... запяха. Не силно, сякаш за себе си. Шофьорът спря музиката. Като че и самият мотор забръмча малко по-приглушено. Погледите на пътниците се избистриха до виждащи, омекнаха. Заусмихваха се софиянските лица ... Скочих, приближих се до лазарките. Песента им на вълни ме обливаше. Можех да я видя, да я пипна ... Лазарките се споглеждаха тайнствено и закачливо, плетяха с очи магията на пролетното възраждане, наредени в малък кръг насред автобуса. Подаваха си песента една на друга, както пеят лазарките, и от този вълшебен кръг бликаше вечното послание за възраждане, радост, светлина и живот. Като свършиха песента, която се пее за мома, както си му е реда ги дарих. Те помълчаха още малко, почти нечуто си казаха нещо спогледаха се и отново запяха. Песента им беше стройна и звънка, макар и не много силна. Не се чуваха много гласове, а един, като някакъв особен отвъдчовешки инструмент. Погледите им преливаха, плискаха меко извън време и пространство. Светът се промени. Като че досега беше черно-бял и плосък, а вече доби цвят и обем, а може би дори и смисъл.
Сполай ви!