В четвъртък, в двайсет и един и двайсет
дори животът май се изхабява.
Подритва всякакви мечти по тротоара
и се ядосва някоя като остане цяла.
А пък от часове в кварталното капанче
денят седи си сам на пликче семки.
Отпива бавно чаша чай със сламка,
играейки белот на две ръце със себе си.
Той поначало е самотен и раздърпан скитник
живеещ там , на покрива отсреща.
И с прашка стреля в разни кухи мисли,
по тротоарни котки
и по всички грозни вещи.
Денят сутрин плаче със сълзи от мокри врабчета.
......
В ритмичния тътен на стария, жълт саксофон
хлипа тъжно пияният барман от предната вечер,
а денят закъсня за кафето си с цял полутон.
В шест и десет нощта си съблича звездите.
Остава по нищо.
Лампите гаснат с жълта, ехидна усмивка.
Тротоарите сутрин са наши много самотни летища.
Но нали пък под техните счупени плочки ние си крием мечтите.