автор: musketar

Огромно,
битието е навярно точка.
Последен изстрел,
право във целта.
Завършек.
И недоизказаност...
Не вярвай, че било е многоточие
и нещо ще настъпи.

Защо ли смисъла покръстихме във думи
и те - като Светата Инквизиция -
ни изтезават в името на смисъла,
на праведни, делят ни,
и на
еретици...

Понякога, без сън, при пълнолуние,
кънтят като ударено пространство,
като стена, подир която има нищо -
едно огромно нищо -
житие,
в което
думите се
утаяват...

С мълчание предателите се кълнат,
приятелите - с думи ни предават...

Понякога, без сън, при пълнолуние,
прииждат думи
казани,
дочути,
написани,
помислени,
стаени...
Звънтят като кесия сребърници
и като струни в миг на сътворение.

От жаждата да бъдеш по-богат,
ти утре заран вече ще си беден.

И ще те сграбчи кремъчния бряг...
Ще скиташ бос по острите му камъни.
Самотен,
подивял,
покрит със рани,
с надежда като разпокъсан флаг,
прострелян от словесните паради...

Тогава,
на обратната страна,
/луната ще е синя по английски/
внезапно,
ровейки из пепелта,
със себе си ще се почувстваш близък.
Със думите,
с нетрайното им братство,
готово да разпъва и прощава.

Приятелите с думи ще те приковат,
а болката ще те
досътворява...