автор: kolebin

Чаках на междинната гара „Аин Сба” влака от Казабланка за Рабат и в главата ми просветна спомена, че Аин Сба значи „Окото на лъва”. А Аин Сбаа – не знам защо – „Седемте кладенеца”! Поезия! Почти незабавно последва първият контакт с местното население. Седях си на пейка, с първата цигара след самолетните и летищни забрани, а едно момченце се надигна от съседната пейка: бих ли бил така добър да пуша по-далечко – жената до него била асматичка. Изречено учтиво, вежливо и с леко неудобство. Бре, и въздухът на Африка не ни ще!
Влакът дойде, момчето помогна на асматичната женица да се качи и седна на друга седалка. Да, тук уважението към възрастния е дълбоко вкоренено. „Дори прекаляват!” – мислех ден по-късно. Бях се качил на новия трамвай от Агдал (кварталът, където живеех преди години и дето ме приюти приятел) към центъра. Още ахках вътрешно – не трамвай, а чудо! – а едно момче се надигна от мястото си и ми го предложи. Огледах се, само млади, гаче бях най-дъртият. Така е в живота, в София аз ставах, защото скапаните ни возила са тъпкани със скапани старци, а младите – къде ти! – и на ум не им идва за ставане. Е, благодарих му и седнах. „Защо му отстъпи, този не е шибани (стар)” – попита го съседът по седалка. „Прав си! – отвърна момчето. – Но погледни го – бу-шаиб!” Главният ми майстор навремето се казваше Бушаиб: Белобрадия! Само дето беше кьосе. Не ще и дума, същата вечер обръснах елегантната си брадичка-подкова. Престанаха да ми стават.
Рабат ми е стара любов. Павлин, човекът, който ме подслони, още с посрещането направи почетна обиколка на града. Гордо показа новия мост над Бурегрек, той свързва Рабат и съседното Сале. Направен бил от бял бетон, та струвал двайсет милиона евро повече... „ама какъв красавец, а?” Тротоарите на „Фал Улд Омеир”, там живеех, докато предавах в Инженерното училище, вече са с плочки, а не глина (падал съм в хлъзгавици след дъжд). Хубави плочки, не като нашите циментови недоразумения и ще държат поне сто години. Цели редове нови сгради, а булевардът „Обединени нации” (и там съм живял! След промените се ширнах в разкошен мезонет) е почти двойно по-широк. Да, градът си е същият, но и къде-къде по-хубав! „Да! – съгласяваха се и мароканците, с които говорих. – Бавно, но постоянно качваме нагоре.” Споменаваха за стотиците километри магистрали, за строежа на свръх бързата жп линия... за милиардите, които французи и германци кой знае защо инвестират при тях, а не в България. Чудесни и тъжни сравнения, които искам-не искам правех.
В Рабат бях по работа. Но понеже батоние-то (как ли се превежда – „човекът, дето държи пръчката в съдилището”?) щял да закъснее, две момчета от неговите служители ме съпроводиха до съседен ресторант – да си пия спокойно кафето – като дойде ще прескочат да ми кажат. Дали пък не искат и те кафе? Не, не, почти хукнаха обратно, нали са на работа! Спокойни, усмихнати и учтиви – ново безпокойство за непривикналия! Дали не е намек за нещо? Споменът за отминало време, когато парите в плик бяха задължение ме споходи (ведно с майсторското изпълнение – преброяване без да е отворен плика). Батонието възложи досието ми на едно от момчетата, аз издебнах подходящ момент – за да го видя как отскочи назад с вдигнати ръце. Българинът-тълковател на ставащото ми обясни: „Кралят им е безмилостен към корупцията. Хванат ли някого, унищожават него и фамилията му!” Почти ми се прищя да сме царство – но с някой привнесен владетел, нали?
Ей това видях навсякъде – спокойни и усмихнати хора. Е, не забравям тарикатите и крадците от Казабланка. Като всеки голям и пристанищен град не може да се оплаче от липсата им. Но не знам защо в традиционно скучните им вестници липсваха новини за разни Барети и Златисти, които заничат от всеки наш вестник, до съобщения за поредно убийство или изнасилване.
Абе... я сипете една-две ракии, та всичко да си дойде на мястото.