автор: nikoi

Понеже няма дъжд, заплака Ной
в една прастара и ненужна книга.
Сценарият бе друг. Сега е мой.
Отдавна дъждовете не достигат.

От нас небето май се умори-
оставя ни със себе си да свършим.
И пари, и до охра ни гори
едно жестоко и самотно слънце.

А планините са си планини.
И нищо върху тях не акостира,
освен пробити с пушек висини,
които над главите ни умират.

На бавен огън истини горят
и пламва мит, от суша омагьосан.
Ще се спася в подводния си свят,
без никой вътре в себе си да нося.

По два от всички страхове събрах
в очите, плесенясали от влага.
Но само от потоп не ме е страх-
ако съм Ной - потопът се отлага.