автор: rainy

„Акълът е като месечния цикъл – не ти ли дойде навреме, изобщо не го чакай!”
Този афоризъм като втора кожа ми лепва, когато иде реч за скали и каменисти, дивашки чукари и това не е гъбаркане, а грубата реалност. Като зяпна по тях, все едно свещения Граал виждам! Отделно, че когато се омагьосам по някое конкретно място, настъпва Апокалипсис, докато не додрапам до него...

Каквато и „съдба” сполетя Триград и в частност Харамийската пещера. Когато съзрях за пръв път ждрелото, онемях, а после Дяволското гърло и сие ме хвърлиха не в оркестъра, а директно във Филаделфийската филхармония. Споменатата пещера по неведоми причини се беше закопчала в съзнанието ми (шантава човешка психика) и си дадох тогава дума, че ще кацна там. Което и направих, и то сама! Не успях да заврънгосам никоя аверка (изсулват се като мокра връв на екстремните ми идеи), накрая ми писна да мрънкотя и увещавам, запалих колата един дълъг, празничен уикенд и суйна-буйна се стоварих в къщата на една очарователна баба. Въпросната баба, след като вечерта ме поглези като за световно, ме пусна да си троша главата на следващия ден, с обещание за още глезотии (ако се довлача обратно), леко тюхкайки се относно акъла на някои хора...

Който акъл доказа издънката си още в началото, когато водачите хукнаха като изоглави по баира нагоре с едно темпо, от което нетренираното ми за подобни от раз подвизи тяло нададе вой до небесата, но си позволи само изплезен език, за друго го хвана срам. Все пак никой не го беше налагал по манерката да си пъха пръстите между пантите... Черешката на тортата (после още сур бюлюк плодове изскочиха) се оказа вертикалната панорама към входа на пещерата. Когато я видях, пулсът ми сериозно се приближи до този на обитателите на моргата! Емо, единият от водачите (няма да спра да си падам по дългокоси хаймани!), подскачайки като коза нагоре, трасира и обезопаси с въжета маршрута, а другият серсемин (опс, водач) с особено извратеното си чувство за хумор се кодошеше с нас, докато ни инструктираше, а аз гледах ококорено скалата и мълчах като пукал – за външни изяви ларингсът малко беше попресъхнал, но отвътре ми идеше да го ритна по кокалчето! Интуицията ми подсказваше караманела с прелюбопитни моменти, която не ме излъга...

Опасаха ме като агне на заколение и ме пуснаха да „паса” по ръбчетата. Драпам си аз по камънаците и опявам на глас: „Мамка си загубена, какво правиш кацнала тук, бе!” Ама яко мърморя! После Емо ме подкача: „Ти горе май нещо си говореше на глас”, а аз: „Говорих си, да. Теглих си майни! Не на теб, на себе си!” А той се хили саркастично: „Ами не беше в позиция точно мен да псуваш...” Голям купон… Който прерасна в истински цирк! По време на катеренето правят снимки – за спомен на идиотите, та докато издевателствам над себе си по скаличките и си навирам пръстчетата в някакви измислени дупки, Емо се курдисал над главата ми и ме щрака – потна, рошава, озъбена, разтреперана, висяща на някакво си въженце и умираща от ужас! И като му креснах: „Абе ще те цапна! Стига си ме снимал, а давай да се махаме оттук!” Възпитание...

Което генерално се изпари, когато се ошашавих на едно ръбче и той, с цел да ме отвлече от мислите ми (психология в действие!), започна да ми задава въпроси от сорта „какво работиш” и прочие салати, аз изпръхтях и му се сопнах здраво, ръмжейки: „Не ме занимавай с глупости, а ме издърпай оттук!” За възпитанието идеше реч май... Което накрая хептен изкрея, когато блокирах на поредната скаличка и не мръднах повече! Емо усети, че започвам да се видиотявам, идва плътно до мен и ми сочи пътя (ръбчето от няколко сантиметра, имам предвид), а другият зевзек това и чакаше – на секундата започна да ни юрка отдолу: „Вие какво сте се гушнали там?” Ако имах свободна ръка, щях да му хвърля един камък... Накрая пак драми! На Емо колкото му беше къдрава косата, съвсем се накъдри! Вече сме пред спасителната за мен дупка и той ми дава инструкции, като делово обяснява: „Сега ще те събуя (оборудването, моля без други асоциации!), а ти така, така и така – нагоре в дупката ще пролазиш.” И аз се вцепених! И викам: „Не ща, не давам!” И си пазя гащите като арабка девствения пояс! Е, разопакова ме, макар и като кренвирш със залепнал найлон, обаче пак почнах да си тегля майните на глас...

В крайна сметка се разкарах от главата му (буквално) и се изнесох като бито прасе към лелеяната пещера, откъде наблюдавах дупката отвътре вече, на респектиращо разстояние. Всъщност идеята на това идиотско катерене е накрая да те пуснат в самата паст на пещерата от 43 метра височина – висиш си над бездната в абсолютна тъмнина и се клатиш чаровно като кофа с вар (а после драпаш нагоре до изхода по едно сипейче с височина на мини-небостъргач и само кал и камънаци – сефте комендантски) и Емо, гаднярът му с гадняр, преди да ме настани в другите алпинистки гащи, докато наблюдавам подозрително какво се случва с тези преди мен, ме подкача невинно и пита: „Къде пропадна вчерашния ти ентусиазъм?” Последва ехидна усмивка... За кашмер станахме!

Тук е моментът умно да замълча и да спестя глазурата на аерофобичната си торта по време на връщането ни („красиви” ръбчета от 20-тина сантиметра – отляво скала със забити въжета, отдясно пропасти и съответната ми въпиющата нужда от памперс), за да запазя някакви мършави останки от достойнство, но ставаше въпрос за акъл май. Комуто връчен сертификат за идиотизъм очевидно не е бил достатъчен, за да се прокрадват някои нездравословни идеи за косата на Емо и проверка на настоящия й статус. Прозорлив си е бил Айнщайн да се съмнява единствено за Вселената...