автор: secret_rose

Не ме кориш за грешната любов...
и тихо приласкаваш дъщеря ми
когато в мен отсъства послеслов
или пролог, за личната измама
в която те изгубих, за да вдъхна
живителния повик на сърцето.
И с тебе, Беловласа, не – след влъхвите
поех, за да се търся. Докъдето...
Не ме остави да се чувствам ничия
в света на Мохамеда и исляма.
Не ми откъсна погледите птичи,
не ме лиши от вярното си рамо...
И днес, когато се завръщам, сляпа
с месалче ленено тешиш сълзите ми.
И знам, ще ме прегърнеш, както някога...
и с шепа пръст ще осветиш очите ми.

2004
(нередактирано, писано след първото ми посещение в България с Ванесса на годинка)