автор: tomad

Постелята ухаеше на топло -
докàто те, прегърнати и спящи,
обичаха света и всеки допир
със него. Но сега е настояще.

Сега, във самотата си, замислен,
се взираше в свещта. Без цел и място.
Тъмата, през очите му увиснала,
рисуваше лицето му с флумастер.

Постелята ухаеше на мокро.
Мъждукаше свещта във полудрямка.
Тъгата се попиваше безсроково
и хвърляше в леглото коса сянка.

Където тя довчера бе лежала,
а днеска вече празното изстива.
Замислено загърнат във печал,
фитил на свещ угасва с диря сива.

--

12.03.2011