Пролет бе, пролет. Птички, тревички – всичко живо напира да се покаже пред света, да си заплюе място и да се курдиса, че я – докато се озърнеш и зимата пак потропала на вратата.
Всеки бърза да награби пълни шепи от топлото и светлото, да се разпищоли и да хукне към лятото. Щото времето е път – от ден в ден, от сезон в сезон. Малко ми мяза на ония хамстери, дето препускат в едно колело по цял ден – хай си спрял, хай ти е свършило времето. Та, разпълзяхме се като сънени мухи нагоре-надолу и показахме среден пръст на оная, с косата.
И аз, дето се казва, барабар Петко с мъжете – с кола до Сливен ще ходя, като че няма влакове и автобуси. Ама мъжки акъл, на – таман речеш да го използваш и довтаса жената, да ти обяснява, че туй дето го мислиш няма да стане. То не че няма да стане, ще стане, ама покрай това ще има и други неща да стават – който е трошил хатър на жена си знае. От една неделя Кина е заврънкала да вървим в града. Има там племенница, пък тя да вземе да роди преди десетина дни, та сега трябвало на всяка цена да сме идели да видим бебето. И не само да го видим, ами и да занесем туй-онуй, че в града каквото купиш от бакалията, туй ядеш. То и ние в село не сме се ояли кой знае колко, ама нали – винце, бут, суджуци – все си е по-друго. Хубаво, викам, взимаш влака в десет сутринта и към единайсет и нещо си у тях – таман ще си пием аперитива по едно време – ти в Сливен, аз у дома. Въх, сякаш изтеглих щифта на граната – като зина оная ми ти жена, наду ми главата. Аз кай, да не съм катър да мъкна торби по влаковете, пък ти да се наливаш от сутринта. Да ги нямаме тия! Идваш с мен и това е. Хем с колата ще идем – какво си я залостил тая кола в двора, като в музей!
- Ама работа имам бе, Кинче, ония цигли...
- Циглите, а? Ония цигли, дето от миналата пролет седят, а лятната кухня подгизна от вода, щото нямаше кой да се качи и да подмени старите! Тия цигли, нали? Я го гледай кога се присетил нашичкият! Хич не си мисли!
Ако е мъж, ще му обясниш, че тая работа иска време и мерак – ще те разбере. Ако е телевизор, ще му врътнеш копчето и толкоз. Пък то – жена. Ни има кандардисване, ни спиране – каканиже докато ти се замае главата и ти се прище да се удавиш в зелевата каца.
И – на шега, на майтап – натъпкахме багажника тая сутрин и потеглихме.
Потеглихме, ама то и господ каил не става – писано ли е една работа да не стане, не става. Таман подминахме последната къща – на Минчо Събев и рекох да засиля по надолнището – прас! Лявата задна гума се пукна. Отбих аз в ендека, излязох от колата и взех да попържам – и кола, и жена, и бебета – подкарах ги наред.
- Стига си викал, ами слагай резервната – Кина гума да смени не може, ама нареждания да дава – еша и няма.
- Бе, да сложа аз ама...
То се слага резервна ако имаш. А като нямаш...
И ей ни на – търкалям гумата по баира, а заедно с нея и ония пет-шест кила, дето съм ги трупнал през зимата, а подире ми се гърми като на артилерийско учение. Как може тая жена да върви по баира и да кълне без да се задъхва, не знам. Инак – не била катър, да мъкне торбите, ама да ме овика хубавичко силите й стигат и артисват. Хеле издрапваме до минчови, а там, пред портата – наредени трупи. Бутам гумата на земята, сядам на трупите и бъркам в джоба за цигара. Кина понечва да се развика пак, но нещо в погледа ми я сепва и мълчаливо сяда до мен.
Пуша и се оглеждам. От тук надолу, чак до стария път за Шумково, са лозята на селото. Преди беше един общ масив, а сега са разделени и всеки човърка своето си лозе. Първото, досами пътя е на Петко Трайчев, а до него – минчовото. Лозята им съседски, пък инак в двата края на селото живеят. И хубаво, че е така, иначе кой знае какви щяха да ги забъркат тия двамата.
Минчо ми е набор, в училище на един чин седяхме и малко нещо приятели се водехме, но после всеки си хвана пътя. Кротък беше Минчо, мълчалив и не поглеждаше много към момичетата, та остана ерген до към четирсе и нещо години. Един ден чувам – ще се жени. Доведе от Кортен едно младо – двайсетина годишно, Лалка – и набързо стъкмиха сватбата. Хубавка, ако че малко тантуреста, чипоноса и с очи, лъскави като на катерица, Лалка завъртя къщата и изглеждаше, че всичко е наред. Зае се Минчо да разкрасява гнездото, дето има една дума. Изкорени на майка си лехите със зеленчука в предния двор и зася райграс, под лешника струпа една беседка, че да си отдъхва младата му булка на сянка и се захвана да подзижда отвътре стария кладенец. Върху него вдигна навесче, ама като къщичка – такива само по картинките ги има. Около кладенеца – плочки, а най-голямата му гордост беше колелото, с което спускаше и вадеше кофата – байцвано и лакирано, със струговани спици. Не колело, а мечта. Пък угаждаше на Лалка – като куче я гледаше в очите. „Ей туй е мъж, на!” въздишаха комшийките, а Цепата, срещнеше ли го, все си тананикаше: „Аз съм мъж на жена си, мъж на жена си...”.
Тъй минаха две години – комшиите все ги хвалеха как си гукали и как се разбирали, ако че нямаха деца. Гукали те, ама отвътре е вряло и кипяло сигурно, защото един ден Лалка си събрала такъмите и се пренесла у Петко Трайчев. Той е десетина години по-млад от нас, веселяк и малко фукльо. За каквото и да станеше дума, все неговото най-хубаво. Така и с лозето – ама как го рязал, ама как го пръскал, ама какво вино – не можеш му затвори устата. Сковал беше една барака в долния край на лозето, пък после иззида до нея баджа – сега им викаме барбекю – за чушка-пръжка, с една голяма маса от трупи и две пейки, та да бъдело нещо като вила. Каква вила на село – то цялото село е вила, ама всеки си е башка луд, та и наш Петко.
И там, на оня край на лозето, в бараката до баджата, станала заварката между него и Лалка. Грехопадение, както казва поп Митър. Как и кога е станало не знам – нали лозята съседни, нали по едно време се копаят и пръскат, все е имало чалъм да се сдушат. Кина ми е разправяла някои неща за тая барака – Лалка уж била споделяла с нея, ама като не съм видял, не мога да кажа. Важното е, че Минчо остана сам, а петелът пропя у Петкови. Пропя и още как – не беше минала и година, откак Лалка се пренесе у тях и ето ти на – роди им се момченце. Бабите шушнеха, че затова му избягала на Минчо булката, щото нефелен бил. Може и така да е. Той, горкият, съвсем се умълча, даже в кръчмата при цепата не идваше вече. Криво му беше. И как няма – излезе сутрин, а напреде му оная ми ти хубава градинка – с тревичката, с беседката и кладенеца с покривчето. Хубава, ама празна. Евалла на Минчо, разбран човек излезе – нямаше скандали и боища, всичко мина тихо и кротко, като погребение на стар ерген. Според отец Митър всекиму се пада определено количество щастие и нещастие. Е, Минчо си взе от щастието каквото му се полагаше, порадва му се и сега му беше ред да сърба с другата лъжица.
А Петко, нали въгарец има в задника, все не го свърта, все му малко. Намисли да копае и той кладенец – там, на лозето, до бараката. Хубаво, ама то каменисто и на ръка бая копане иска, та докара едно багерче, по-бързо да стане. Изкопаха го – колко вода има и сега не знам – сложиха бетонени пръстени и готово. Ама не! Непременно да е по-хубаво от другите! Покривчето над кладенеца – изписано, резбовано, сякаш не кладенец, ами иконостас. А най-отгоре – ветропоказател. Изтрябвал му вятър на лозето, ама ей тъй – бамбашка да е. Само дето на ръка вадеше вода, че не беше още сложил колело.
Като погледнеш от кухнята на минчови – вижда се точно петковото лозе с ветропоказателя и другите гевезелъци. Мълчеше си Минчо, ама тоя ветропоказател бая трябва да му раздухал ядовете, щото един ден ми вика:
- Да знаеш, Ванка, някой ден ще му бутурясам вилата на туй келеме. Жената ми открадна, а сега ми вади очите с тия барбекюта и кладенци!
И един ден, докато гледал как оня дърпа кофата, му кипнала водата. Изтърчал на двора, измъкнал колелото от оста и го замъкнал до пътя, изправил се между редовете на петковото лозе и се провикнал:
- Ей, крадецо! На ти колело бе – всичката вода да извадиш, че да се удавиш в нея!
И с все сила търкулил колелото надолу. Като за беля, то нито се катурнало, нито се отклонило – както се било засилило, уцелило право в барбекюто. Дали колелото е било много тежко или зидарията калпава, но баджата се сринала, а колелото останало да лежи върху пръснатите камъни.
Това беше преди три години. Колелото още е там – върху купчината, дето беше баджата – нито единият, нито другият посяга да го махне. Само от време на време, като се видят, си разменят по някоя псувня, ама тихичко, та не безпокоят никого.
Допушвам цигарата и ставам, че вулканизаторът е чак на другия край – кога ще лепим, кога ще се връщаме, че да вървим при туй бебе, дето ми обърка и съботата, и неделята. Кина си мисли нейни си някакви работи:
- Ваньо бе, ако...да речем, ако някой ме беше откраднал и мен като Лалка...
Знам я аз – все рови, все да изстиска търпението на човек като цирей. А на мен ми е черно пред очите, ама черно, та черно! И уж на майтап, ама сякаш пепел имам в устата:
- Минерална баня щях да построя, с басейн!
А тя, вместо да се стресне, се хили. Опак човек е тая, мойта жена. Също като другите.