автор: severianin

На внучките ми Рая и Деница

Мие Ветрен бели пръсти в дунавската влага,
вятър ръси светли пръски –
и вълните бягат.
Вечери и от небето – островърха, млада,
като счупена монета месечина пада...
...пада и потъва долу,
и злати водата –
мие се луната гола, къпе се луната
А реката ври край мене – Дунав се вълнува;
във вълните отразени сто луни изплуват.

Къпят се или се давят?
Имат ли причина?
Плува ли или пък плава тази месечина?
А небето вдига вежди, цялото в лунички –
във водата се оглеждат
милион звездички.

Може би небето има звездна скарлатина? –
смее се с очи и кима тази месечина.
И се плиска, и се къпе в пяната луната,
а водата, дето стъпи,
лумва като злато.

В облачна хавлия мека вятърът я скрива –
върху лунната пътека
сто луни заспиват.