автор: PostScriptum

Науми си синът на дядо Димо да строи в града. И без много да му мисли, започна, “защото речеш ли много да му мислиш – нищо не излиза”. Решиха за икономия да прекарат материала с волска кола. С колата – лесно, но дядо Димо, като повечето селяни, имаше само една крава.
Със съседа му, дядо Иван, бяха ортаци и си услужваха с кравите когато трябваше да си прекарат едно-друго с колата. Колата пък беше обща, а за по-големи товари вземаха чифт волове от стопанството.
Но работата със строежа беше по-друга – не за ден-два, а за два-три месеца. И така мислиха дядо Димо и синът му, и иначе, докато накрая решиха да искат кравата от дядо Иван.

– Слушай, Иване, да ми дадеш кравата за два-три месеца – започна направо дядо Димо – да прекарам материал за къщата на сина. А за услугата ще ти дам моето теле.
– Бе ще измъчиш добичето… Ама да ти откажа – не мога... – отговори без много да мисли дядо Иван.

Повече от година беше минало, откак семейството на сина му живееше в града.
Дядо Димо отдавна се канеше да постегне оградата на градината, но все отлагаше, та сега реши да използва, че и аз съм тук.
– Дай да я оправим тая пущина, че се е отворила една дупка – вол може да мине. А то и свинче да се промъкне, пак ще съсипе градината…

Взех бичкия и пирони, а той – теслата – и тръгнахме.

Още щом се показахме зад къщата, дядо Димо се развика, затича се към оградата и чак тогава видях, че в градината спокойно пасеше крава. Старецът се беше ядосал истински и не дочака да се доближи дори, а хвърли теслата отдалече. Удари кравата, тя измуча и го изгледа учудено, като да го питаше “Какво ти направих, та ме удряш?” Измуча пак, защото старецът приближаваше, обърна се с неохота и бавно заизлиза през дупката в оградата.

Дядо Димо изведнъж се спря като закован, втренчи се в животното и заговори на себе си:
– Я... Та това не е ли нашто теле?! Я, Лиске, Лиске, я, я.. – завика той кравата и тръгна към нея. Мамеше я със стиска праз лук в шепата, която беше откъснал от градината без да мисли.

Кравата се пообърна като чу името си, погледна го, но се подплаши отново и побегна надолу по ливадата.
– Ръката да ми изсъхне, дано… – пророни дядо Димо и бавно пусна лука на земята.

Старецът остана загледан в кравата и две сълзи се изтърколиха по набразденото му от бръчки лице. Не ги избърса. Не се стесняваше от мен – види се, не ме забелязваше.