Дарцеус през тоя ден за втори път пожела да забие меч в гърдите на гадняра от Лациум. Приседна отново върху нара не толкова да си почине, защото не чувстваше никъде умора. Колкото, че нямаше сили за нищо след онова, което чу
преди малко.
Към него пристъпи войник, принципат в другата фаланга. Познаваха се, но само донякъде и не бяха стигнали чак до някакво, дори скромно приятелство.
- Имаш ли?
Пехотинците често си отслужваха с дребни предмети и части от снаряжението. Трябвала му някаква скоба, защото неговата се скъсала. Последствията от това опитните легионери знаеха много добре и обръщаха внимание около последствията на новобранците. Хлабината на раменната плочка скоро щеше да загризе останалите халки дето я прикрепят, ако продължи да е все така свободна.
Тракиецът имаше няколко такива. И веднага се зае да потърси в торбичката, но бързо се досети. Не това е голямата причина за поисканата услуга. И принципатът не закъсня да го потвърди. Щом прецени, че не ги слушат останалите в помещението, побърза да каже:
- Не знам кога и как си настъпил италиецът от Лациум, но все души около тебе. Внимавай, защото е човек на центуриона. И на офицерите лошо може да направи, а какво остава за нас, простите войници.
- Аз не знам защо, а не съм го и забелязъл. - Дарцеус каза така, защото не успя да прецени, колко усилия хвърли за да придаде повече безразличие на своя отговор. - Той с кого ли не е такъв.
- Вярно е - изрази веднага съгласие пехотинецът, - но с теб много бие на очи. Сигурно вече и други войници са ти го казвали.
- Не са изрече Дарцеус, а това беше съвсем вярно.
Знаеше, че го приемат за единак във фалангата, такива не ги търсеха за приятели, но си избра поведение в легиона и нямаше намерение да отстъпва от него. Другият вероятно прецени, че е казал онова за което беше дошел и си тръгна. И той като всички по-стари и опитни войници, сигурно имаше резервни телчета за ризницата, но беше търсил повод за да дойде при него.
Вроденото чувство за предпазливост, караше Дарцеус да не бърза с преглъщане на чутото. Имаше много правда в казаното от пехотинеца, но защо тя достигна до ушите му. Дали не искаха да стане по-предпазлив или накарат да се откаже от нещо. От какво? Смяташе, че не е дал повод на никого за своите намерения. Не беше споделил нищо, дори с приятелят на конете за своето най-голямо желание или свързаните с това подробности.
Излишно бе да се терзае повече из неяснотите. Нали го предупредиха, какво повече да иска. Трябва и ще бъде по-внимателен от тук нататък, толкова. Макар, че още първия път кръвта из вените го покани да забие меча в тялото на Ксентий. Сигурно щеше да го направи, ако разумът в момента не го спря. Може би не трябваше да го послуша. Гаднярът извеждаше момичето от килията и за никого в цялата крепост не представляваше тайна, че ще я води в стаята на центуриона. Девойчето се дърпаше от ръката му колкото има сили и смелост да го прави, а това изглежда разгневи войникът. Замахна той, удари я с всичката сила на ръката и тя падна върху каменната настилка като подсечена фиданка. Дали извика, това Дарцеус не чу. Ушите му писнаха сякаш беше застанал не до една от постройките, а край буен планински водопад. Плясъкът на водата изпъна всичките жили по неговото тяло като тетива на лък за най-далечното и силно пускане на стрелата.
Цветко Маринов