автор: secret_rose

Анталия, светът на Джузеппе
лятото на 2006

"Здравей, Ирис...

Днес тук е неделя. Портокаловото ухание се промъква през стъклата на колата и обгръща сетивата ми с нежност. Пиша ти на задната седалка на автомобила под наем, на път за Анталия. Липсваш ми. Брегът е прекрасен но твърде безсмислен, когато не може да бъде споделен с любимите ни хора.
Нали си там... Скоро ще се върна.
Меги..."

Така и не успях да избера достатъчно красива за него картичка затова я нарисувах. Спуснах перести ветрилообразни палмови листа от едната страна на листа, разплисках вълните на Средиземно море под тях и по цялото писмо посипах мек перлен сим. А долу в ъгълчето нарисувах едно откъснато от живота листо на филодендрон под което сгуших оскъдното си послание. Замислих се над името - phileo от гръцки бе "обичам", dendron - дърво. Златисто-черните отблясъци по листата на някои видове бяха неописуемо красиви, тъничките им, впити в пулсиращите стъбла на други растения коренчета, или едрите висящи навън подобно пипала, опитващи да достигнат пулс. Самата аз понякога се чувствах като пълзяща лиана в тази гореща и безкрайна страна и пиех живителен сок от всичко, което попадаше на пътя ми, с вкус или без... и с единственото условие да оцелея.
Като по поръчка един такъв ми се усмихна широко в момента в който колата спря на тясната алея към хотела. Линден и Андре - особен вид, а казват, че го имало само в Колумбия. Ако разполагах с полароид бих добавила към писъмцето и снимка.
Две момчета вдигнаха куфарите ни и поеха към еднофамилните бунгала насреща. Гърба все още силно ме болеше и едва се движех, затова поех към бамбуковите кресла отстрани на градинката и седнах с писмото в ръка. Нямаше да го изпратя, нямаше как. Щеше да прелети разбира се, огромното разстояние от тук до малкото кюрдско селце на края на света, подобно оживял хартиен жерав и навярно щеше да намери и адресата, но беше безсмислено. Собствената ми душевна падина бе достатъчна и за двама ни. Зареях очи след вятъра. И тук морето бе прекрасно. Налегна ме дрямка и напълно забравила за съпруга си и разопаковането на багажа отпуснах рамене на меката облегалка и затворих очи.
- Ето, покрий се, духа.
Сепнах се и подскочих срещу не по-малко изненадания от реакцията ми човек. Присвих очи и го огледах. Беше тъмен и сбръчкан като дяволска нощ, носеше безцветни дрипи и широка сламена шапка с червена украса, държеше бял чаршаф с който опитваше все пак да ме покрие и се усмихваше насилено.
- Кой си ти?
- Джузеппе.
- Моля?
- Не и Верди! - вдигна заканително пръст нагоре - в моето име има две П.
- Ясно... Ами, Джузеппе с две П, тук е толкова горещо... не искам да се завивам, само да си подремна.
- Сеньора, дори в Анталия върху спящото дете вали сняг.
- Разбирам...
Понадигнах се, с почивката ми бе свършено.
- Всъщност... Верди пише хубави опери. И освен това и в неговото име са две П.
- Не и в Туркия, не и в Туркия, сеньора.
- В Италия ли?
- О, само вие турките я наричате Италия...
- Е, аз не съм турките. Няма значение, всъщност... Как си попаднал тук?
- В някой минал живот. Търсех моята Франческа, сеньора, моята Франческа. Огледай се - белезза, белезза, Франческа... тя е навсякъде - в копринения пясък на разсъмване, в бродираното звездно небе нощем. Франческа...
Стиснах писъмцето до Ирис и смутено го сбутах под масичката за чай. Сякаш нямаше да го види.
- Дай ми това! Дай ми го!
Той дръпна плика от ръката ми, смота около него края на ризата си и се отдалечи към плажа.
- В бутилка, в бутилка, Франческа, белезза, белезза, сеньора...
Загледах се подирему и тръгнах към бунгалата. G. вече разопаковаше и бе метнал две плажни хавлии на перилата на леглото. Около него момче с четка за прах с разноцветни пера почистваше абажура на един лампион, целия облепен с мидички.
- Той не е добре, амфенди, не му се сърдете.
- Кой? Джузеппе ли? Познаваш ли го?
- Работи при нас. И тук живее...
- Италианец ли е?
- Да. Много отдавна дошъл в Турция. Виждате ли онзи хотел насреща? Огледалния, с многото етажи. Бил е негов. После получил телеграма от родината си, че любимата му се удавила, и полудял.
- Трябва да е била необикновена жена...
- О, да, той само за нея говори.
- Тук май няма много турци?
- Няма.
Момчето се усмихна, прибра бакшиша и излезе.

Останалата част от главата ще прочетете в книжното издание...