автор: pijama

I. Подготовката за Големия Съвет

На върха старият наблюдателен пост беше кацнал като изоставено гнездо. Нито едит от апачите - войни не се мяркаше там. Постът пустееше заради Големия Съвет.
Събираха се всички вождове, всички мъже и жени, които бяха доказали през дългите зими на несгоди, че имат поне капчица мъдрост. Останалите също се събираха - кой, за да гледа сеир, кой за да прецени как да се спасява, ако Съветът решеше нещо неудобно лично за него...

На голямата поляна вече цареше нервно оживление. Хората се щураха напред назад. Някои откарваха конете по-надалече от селото и бързаха да се върнат, други подреждаха бизонските кожи, на които щяха да седнат вождовете. В наредените купи с кобилешко мляко се пукаха мехури по повърхността на бялата течност. От време на време някое дете бутваше някоя от тях с немирните си крачета преди майка му да успее да го хване и да го отмъкне по-дълеч от заседателната поляна.

На тази поляна от стотици години се решаваше съдбата на апачаите от Югозападните територии. Тези територии бяха променяли през вековете границите си много пъти. Понякога, след тежки загуби в битките, поляната се беше оказвала в покрайнините на земите на апачите от югозапада, а понякога след славна победа от нея до границите се простираха хиляди мили сочна трева и бистри ручеи, слизащи от планините. Апачите от югозапада бяха горд народ. Раждаха се нормално. После в шаманското училище им промиваха мозъците и те се превръщаха в Горди Апачи. Повече се наблягаше на гордостта, а не на математиката, например. Шаманите - учители от недодяланост ли или по друга някоя тяхна си причина причисляваха гордостта към добродетелите. Въпреки че повечето от апачите бяха приели християнството много отдавна, явно никой не си беше направил труда да погледне, че съгласно новоприетата религия гордостта е порок... И така, младите мъже апачи заживяваха гордо със своето апачи - самосъзнание, яздеха волно новите си коли, строяха традиционните си апачи - палатки, които гордо пълнеха с всякакви ненужни, но престижн предмети, а апачи - жените се ориентираха по лъскавината на колите и по големината на палатките в живота. И избираха бащите на своите деца по съответните ориентири... Животът течеше нормално. Шаманите и вождовете си живееха сравнително отделно. Те си имаха свои радости и грижи и не им беше до промяна на статуквото. Пък и... какво му беше на статуквото?

Ето че преди двайсетина години в живота на апачите от югозапада, обаче, настъпиха някои по-значителни промени. По една или друга причина административното управление на резервата им премина от ръцете на Областният управител на Ню Олийнс в пряко разпореждане на "сините куртки" от Вашингтон. С областният управител на Ню Орлиънс апачите се справяха без никакви проблеми. На всеки две години му засвидетелстваха своето уважение. Плащаха си данъците и той ги беше оставил да си живеят както си искат. От верме на време управителят посещеваше резервата и те му устройваха пищно посрещане, облечени в някогашните си кожени дрехи и окичени с пера и зъби от животни. Имаше само едно ограничение. На апачите не се разрешаваше да пътуват северно от реката-майка. Нито да се заселват там, нито да работят. А всички знаеха, че северно от реката човек можеше да изкара повече пари, което пряко се отразяваше на лъскавината на колата и вида на палатката. И отново пряко - на избора на жените - апачи. Затова за дълго време реката - майка беше като граница на обетованата земя за апачите. Носеха се какви ли не легенди за някои хора от племето, които са успели да я преминат. В тихите летни привечери около пушека, който се виеше от лагерните огньове, апачите, паркирали лъскавите си коли недалече и събрали се да послушат интересни истории и да потанцуват около огъня, си разказваха за съдбата на тези тяхни събратя. Някой от тях подхващаше: Дясна лапа тайно се е връщал и е донесъл на майка си много красиви бели мъниста. Ето я там. Седнала е и се перчи с тях пред другите жени и мълчи тайнствено. Не казва от къде са, но то е ясно. Няма от къде другаде да са се взели... А жълтият мустанг е пратил писмо на жена си. Разказват, че е намерил начин да я преведе през реката и да заживеят отново заедно... Отвъд. И всички се оглеждаха с бързи погледи, за да видят, дали наблизо не минава някой от шаманите или вождовете, който можеше да ги накаже за тези истории. Въпреки че и шаманите и вождовете тайно също обичаха тези истории. Любопитството не търпи забрани...
Но в последните години ситуацията се промени. "Сините куртки" от Вашингтон бяха позволили на апачите да си пътуват където си поискат. И апачите след първоначалните празненства около огъня пътуваха. Ама така пътуваха... Така пътуваха, че съвсем забравиха да се върнат. В селата бяха останали хиляди от по-старите апачи, които ежемесечно ходеха до пощенската станция, за да получат парите, които младите им изпращаха, за да не умрат от глад, защото, когато младите заминаха, в цялата югозападна територия, не беше останал почти никой, който да произвежда каквото и да било. И старите щяха да измрат от глад, ако младите не зареждаха подобаващо пощенската станция с парите, които изкарваха северно от реката - майка.

И това бше днес основната причина за големия съвет, който предстоеше. Разбира се, щяха да разискват и някои друбни промени в закона на племето относно правилата за предоставяне на земя за железопътни линии и газопреносни тръби, но те оставаха някак на заден план.

Мъдростта на вождовете и на шаманите все пак беше достатъчна, за да усетят, че нещата не могат да продължават така вечно и че е много вероятно младите никога повече да не се върнат. А това означаваше, че апачите от югозападните територии са обречени на гибел. Не поединично, а като апачи...

На кожите в средата на голямата заседателна поляна вече започваха да се разполагат най-влиятелните и най-мъдрите от апачите от югозапада. С изпъшкване те свиваха краката си, изправяха гръб и запалваха дългите си лули, загледани в безкрайността на прерията. С този поглед искаха да покажат на всички, че са способни да намерят отговор на надвисналите над племето проблеми.

В единият край на поляната трима от по-младите надуха големите биволски рогове. Съветът започваше...