автор: osi4kata

В един момент животът на човека
Прилича на небивала шега.
Изгубва смисли и пътеки
и сякаш спира. Моят спря.
Не кацат птиците по раменете.
Изщраква вълчият капан.
Приятелите хващат „свЕта“.
Човек остава страшно сам.
Децата се обаждат само
да чуят още ли си жив.
Събуждаш се ужасно рано
и си кажи-речи щастлив
ако усетиш нейде болка
(това е сигурен сигнал,
че си добре поне дотолкова
да бъдеш жив, а не умрял).
От огледалото те гледа
едно набръчкано лице.
И слънцето е много бледо
на твойта улица щом спре.
Светът е крив. Самият Космос
се е озъбил срещу теб.
И отбелязваш с „тик“ въпроса –
„Ще стане ли от тебе чеп
за зеле?“, но и сам не вярваш,
че отговоряш адекватно.
Гол г.з в коприва си. Попарен.
А няма връщане обратно.

В един момент животът на човека
прилича на небивала шега.
Изгубва смисли и пътеки
и сякаш спира. Моят спря.