Привет, Anonymous » Регистрация » Вход
Вземи от книжарница ХуЛите!

Сдружение ХуЛите

Посещения

Привет, Anonymous
ВХОД
Регистрация

ХуЛитери:
Нов: Maryjo71
Днес: 0
Вчера: 0
Общо: 13947

Онлайн са:
Анонимни: 417
ХуЛитери: 4
Всичко: 421

Онлайн сега:
:: Heel
:: LeoBedrosian
:: poligraf
:: lirik1

Онлайн книжарница

Купи онлайн от книжарница ХуЛите!

Електронни книги

Вземи онлайн електронна книга!

Календар

«« Декември 2021 »»

П В С Ч П С Н
    12345
6789101112
13141516171819
20212223242526
2728293031   

[ добави събитие ]

Екипи на ХуЛите

Съвет на сайта:
5 съветници

Публикуващи администратори:
изпрати бележка на aurora aurora
изпрати бележка на alfa_c alfa_c
изпрати бележка на viatarna viatarna
изпрати бележка на Valka Valka
изпрати бележка на anonimapokrifoff anonimapokrifoff

Издателство ХуЛите:
изпрати бележка на hixxtam hixxtam
изпрати бележка на BlackCat BlackCat
изпрати бележка на nikikomedvenska nikikomedvenska
изпрати бележка на kamik kamik
изпрати бележка на Raya_Hristova Raya_Hristova

Координатор екипи и техническа поддръжка:
изпрати бележка на Administrator Administrator


С благодарност към нашите бивши колеги:
mmm
Angela
railleuse
Amphibia
fikov
nikoi
намали шрифтанормален шрифтувеличи шрифтаМинувач
раздел: Разкази
автор: radi_radev19441944

Преминавам към следващия етап. Това засега се оказва по-трудно от оцеляване. Дочух нощес – онази врата проскърца и някой от екипа оповести, че съм още жив, което си е своеобразна досада, но явно не е удобно да се прекрати. Съгласен съм с подобна постановка и се подписвам, за да има нещо черно на бяло. Следователно процедурата се отлага по независещи от него причини.
Аз не съм разбойникът отдясно и тази Голгота не е предназначена за мен, но бързам да дам обяснение, за да не настъпят недоразумения; истината е, че отдавна се опитвам да застана зад подобна идея. От своя страна Спасителят си замина веднага след епизода с Разпятието и когато стихна тази болка горе вляво, успях да разгледам себе си отстрани и от високо. За съжаление не бях впечатлен особено. Общо взето гледката не е впечатляваща, защото онези с белите мантии се опитват да реанимират някаква скапана мърша, което е твърде виолетово и нито аз, като ангажирано лице, нито „Негово Величество” сме особено възхитени.
Докато продължава дискусията, успявам да надникна в деколтето на медицинската сестра и констатацията е, че това би било интересно занимание, ако се пренебрегнат последните сто години. Но там зад кулисите се появи още някой и бързам да му обърна внимание, за да не скучае. Оказа се моят нероден брат, който е дошъл да ме посрещне; кой знае как се е решил да хукне в такава отвратителна нощ. Няма смисъл да му обяснявам, че съм зает с фиксирането на обекти, съдържащи конкретна субстанция и ми е неудобно да се впускам в подробности. Налага се да го отпратя, защото той винаги е бил отпратен. Налага се да отпратя и самия себе си.
Трябва да спомена още, че тези последни мигове са изпълнени с вечност, която само Достоевски е успял да проумее. В описанието на Достоевски е споменато нещо подобно, но то касае последните мигове от изпълнението на една смъртна присъда, която всеки от участниците е очаквал като неизбежна процедура до момента на отмяната. Тук нещата са по различни и присъдата е произнесена Свише, без оглед амбициите на екипа в бяло. Което значи, че помилването е отложено за по-късна дата или по-точно с обратна дата. Общо взето смъртта е един неприятен епизод, с който трудно се свиква.
Моят нероден брат е като всички други неродени братя и тук понятията се размиват, тъй като не може да се разбере кои са по-мъртви – тези, които са умрели или тези, които никога не са живели. Май че и едните, и другите са еднакво ненужни. А него съм го виждал само насън; може и да не съм го виждал /това не ми е съвсем ясно/, но се опитвам да узная, тъй като всяка агония е онзи последен сън, след който няма нищо. И изобщо не е вярно, че Спасителят ми е обещавал вечна хармония, тъй като нито съществува такава, нито бях онзи вдясно; дори разбойник не успях да бъда, за разлика от много други, които са си откровени разбойници. „Истина, истина ви казвам”, разбойникът без друго си е все в рая, което не се отнася за останалите.
В такава ситуация ужасно ми се иска да посегна към онова живо и мърдащо нещо в деколтето, но въпросният животоспасяващ акт не е препоръчителен по време на агония; дори не съм сигурен, че го има в лекарските предписания. В приоритетите на смъртта липсват дори въображаеми коптуси.
Отново се сещам за онзи удивителен разказ на Достоевски, където героят – един ужасно смешен човек, затънал в мъглата на Петербург – бе решил да прекрати съществуването си и сънуваше цялата сцена, а после се оказа, че е много по-жив от останалите. За разлика от него, аз никак не съм смешен; дори ме считат за твърде сериозен, ако това не е своеобразна поза. Винаги съм бил сериозен и това винаги ме е обричало на участие извън класацията. Което на езика на спортистите означава да се надбягваш със себе си.
Сега, когато тази подробност не може да има значение, отново се връщам назад, за да подредя събитията, както е разпоредено Свише. Но стана ясно, че събития изобщо не е имало и няма нищо за подреждане; дори умирането не е лишено от монотонност.
Още по време на обратното броене Клео ми се усмихна много нежно и тогава се изясни, че сценарият не се нуждае от корекции, тъй като публиката си е тръгнала.
Клео би трябвало да не е променена; поне аз не съм я виждал по друг начин, но няма как това да се докаже. Понякога ми напомня тази същата медицинска сестра на една ръка разстояние, обслужваща умирането и засега се справя успешно, така че се въздържам от рекламации. Вероятно аз съм и дал това име, вероятно по време на прехода и то пасна идеално, въпреки че истинската Клео отдавна си е заминала, дори не зная дали е съществувала някога. Името също едва ли е автентично; може и това да съм забравил, помня само фрагменти от едно изпращане на онази премръзнала гара с отдалечаващи се влакове, когато вятърът насмиташе по перона листа и усмивки. Възможно е да се е случило в друго измерение; възможно е и да не се е случило никога и сигурно умирането започна още тогава, защото не ми е ясно доколко един заминаващ влак се различава от едно умиране. Освен това не съм уточнил кой е заминаващият и кой – умиращият; май няма значение.
Но там отвътре се оформя някаква огромна и съвсем празна галактика, където звездите са угаснали; има едни съвсем тъмни глобули от тишина, оформящи диагнозата. Остава само усещането за тежест и чувам писъкът на тишината. Някой беше споменал, че „раздялата е смърт приживе”*, но е валидна и обратната постановка – тоест – че никога нищо не е имало. Сега се опитвам да зърна своите близки, които би трябвало да ме посрещнат; търся ги зад кулисите, но там – в края на тунела няма никой; дори самият тунел не съществува. Болката ми се представя под формата на пронизващ тишината вятър. Налага се да чакам на онзи премръзнал перон, където липсват дори отдалечаващи се влакове. Само че не зная какво чакам.
Когато се опитвам да не мисля за Клео /вече не мога да се сетя коя беше Клео/, продължавам да се надбягвам със себе си, но погледът ми отново и за пореден път се спира на онази нежна заобленост под тръпнещото деколте, където са събрани всички сънища на мигриращите птици. Не мога да продължа, защото ми е разрешено единствено докосването с поглед. То не е физическо докосване, дори не е нищо, макар че понякога тя се изхлузва от опаковката и ляга гола до мен; тогава умирането продължава под друга форма, нямаща нищо общо с оргазъм и никак не ми се иска, събуждайки се да установя за пореден път валидността на постановката на Рей Бредбъри**.
Бих споменал, че не съм очаквал подобна развръзка никога. Обикновено живеех с представата, че това не се отнася до мен и изпращах своите близки в ролята на страничен наблюдател. Дори и сега – на финалната права, когато хронометърът отброява последните секунди, продължавам да мисля, че то не се отнася до мен и не бих заменил по никой начин собствената си персона с нещо неизвестно. Винаги съм хранил подозрение към неизвестното, защото не зная нито формата, нито съдържанието на онова другото, което може би не съществува. Всяко следващо събитие би било неприемливо, доколкото изобщо е възможно следващо събитие.
Отначало не бях изненадан. Започна се с усещане, че не се случва нищо; не, че някога се е случвало нещо, но сега тишината придоби особена форма. В един момент всичко престана да ме вълнува; не, че някога ме е вълнувало, но сега го намирам за съвсем никакво. Отначало много бавно, а после все по-настоятелно тази тенденция набираше инерция. Някога обичах музика, но вече не си спомням защо е било така и не зная какво се е променило. Красивата музика ме е разплаквала /тъкмо красотата съдържа тази непоносимост/; всяко докосване е болка и радост, но вече нямам нужда от докосване, поради изчерпване на лимита. Изворите са пресъхнали, оазисът липсва и наоколо се простира необятна пауза от тишина.
Някога обичах поезията и тя ме е вълнувала до болка; не бих казал, че все още е същото. Някога съм агонизирал пред изпепеляващата тъга в скулптурите на Камий Клодел; не си спомням защо е било така и май вече ми е все едно.
Отдавна не съм изпитвал желание да срещна някого, който някога ми е бил нужен и вече не зная какво ми е нужно. Дори бягам от подобни срещи и всичко това се вписва в графата „непотребни”. Оказва се, че е потребно единствено съдържанието на хладилника и онзи вятър в комина не означава винаги инфаркт.
Бързам да се върна към текущите си занимания, защото всички са текущи. Тези гласове, които идват в просъница и си отиват с „во век и веков” нямат нищо общо с „Второто пришествие”, нито с диагнозата. И тези лица, които са надвесени, не са от друга галактика, което би трябвало да бъде ясно за посветените. Те идват заради мен, защото аз съм този, който ще разпореди да се родят. Обикновено присъстват в сънищата на девиците малко преди пробуждане, след което ги няма никъде и никога.
Преди да се разделят небето и земята, започвам да си мисля, че Клео си е отишла завинаги или може би аз съм си отишъл завинаги, което е без значение. После започвам да си мисля, че ми е все едно и винаги е било така; отстоявам този принцип, без да съм сигурен в последното.
Сега се опитвам да си спомня лицето на Клео и онази нейна особена усмивка, когато я мярнах последно. От тогава я виждам непрекъснато зад ъгъла и този епизод се повтаря едновременно с чувството за застудяване. Сякаш беше току що, а вероятно са минали векове, защото очите и започнаха да избледняват; понякога се сещам, че не пожелах да я изпратя, но вече не зная защо и няма смисъл да зная. Ще трябва да забравя за Клео; вече я забравям...
Сега разбирам, че онзи „смешен човек” на Достоевски не беше достатъчно луд, вероятно поради липса на размах и заспа преди да дръпне спусъка, което коренно променя сюжета. Оказа се, че този фрагмент може да се отложи за неопределен период, което не означава завинаги.
Напоследък имам разногласия със Спасителя и въпросния сценарий не съм го измислил. Предпочитам да стоя настрана от кръстове и Голготи, поради особена резервираност относно наличието на спасители. Епизодът с рая също не пасва с директивата и Пилат явно избърза да си измие ръцете. Почти съм уверен, че без нужното Разпятие, сега никой нямаше да си спомня за Исус, както и за всички последвали разпятия и клади в Негово име. Вероятно Бруно и Ян Хус са го осъзнали от собствен опит, а също и останалите участници в цикъла на биологично ниво. Тази традиция продължава неизменно и оставам с убеждението, че за да те обикнат, трябва първо да те убият. ”Истина, истина ви казвам”. Което променя малко божествения принцип: „Обичай ближния!”
Такова е, общо взето изискването, за да получиш входен билет за рая, което Спасителят великодушно премълча. Но, разбира се, раят не съществува и онази светлина в дъното на тунела е нещо като компенсация за умиращите. В този кратък миг на неизбежност приключва вечността и Харон*** от другата страна на залеза дава сигнал, че там няма нищо.
Общо взето, умирането напредва в същата посока, в каквато е напредвало винаги. В една безкрайна пауза преди самия финал медицинската сестра съобщава, че не се усеща пулс и тогава отново излетяха гълъби от онова снежнобяло деколте, където са събрани всички земни празници. Винаги съм предпочитал гълъби пред врани и в това отношение алчността ми е безгранична. Вече съм убеден, че тя е самата Клео и много се радвам, че е дошла да ме посрещне. Този перон със заминаващи влакове е твърде безинтересен без Клео. Отначало се появява усмивката, но в обратна посока, когато я мярнах последно зад ъгъла. Клео има красива усмивка и всяко сбогуване е обременено с непоносимост, защото се оказва тунел без светлина. Налага се да опровергая Рей Бредбъри, защото ми е трудно да бъда участник в подобен експеримент. Винаги има една усмихваща се Клео, завиваща зад някакъв незначителен ъгъл и една пазва, която щедро разпилява гълъби в палитрата на залеза.
Спомням си, че бях пожелал да посегна към нея и това е последното, което бих направил преди да се лиша от гравитация. Но сега ръката ми е непреодолимо тежка и тишината става все по-плътна в една безкрайна дистанция, когато на монитора се проточва цялата вечност под формата на триумфиращи тирета.
Продължавам нататък, но не зная накъде. Наоколо се приближават шумове, защото тишината шуми по особен начин преди да се разлетят прилепите на небитието.
Клео искаше замък и аз и издигах пясъчни замъци, но бях забравил как се става принц. Клео искаше любов и аз и разказвах приказки от „Хиляда и една нощ”, което ме лиши от разсъмване. Клео искаше да бъде най-красивата и аз и рисувах перуники, защото градините на Ван Гог са осланени. Клео винаги се завръща към своето раждане и разнася сънища от светлина и жажда.
Обичам да я посрещам и обичам да я измислям, защото тя винаги е била измислена. Обичам да забравям забравеното.

* Бото Щраус
** „Умирането е занимание самотно” – Рей Бредбъри
*** Лодкарят на брега на Стикс


Публикувано от alfa_c на 19.03.2012 @ 21:17:36 



Сродни връзки

» Повече за
   Разкази

» Материали от
   radi_radev19441944

Рейтинг за текст

Авторът не желае да се оценява произведението.

Р е к л а м а

07.12.2021 год. / 11:35:17 часа

добави твой текст
"Минувач" | Вход | 10 коментара (21 мнения) | Търсене в дискусия
Коментарите са на публикуващия ги. Ние не сме отговорни за тяхното съдържание.

Не са позволени коментари на Анонимни, моля регистрирай се.

Re: Минувач
от secret_rose на 19.03.2012 @ 21:31:50
(Профил | Изпрати бележка) http://www.facebook.com/IzvezaniDushi
Щастлива е твоята Клео... :)
Много хубав разказ.


Re: Минувач
от radi_radev19441944 на 20.03.2012 @ 17:01:46
(Профил | Изпрати бележка) http://literatron.dir.bg
Дано е щастлива - надявам се! :)

]


Re: Минувач
от mariniki на 19.03.2012 @ 23:31:39
(Профил | Изпрати бележка) http://mariniki.blog.bg/
два пъти прочетох...и нямам думи...
какви разкази сте написали само, развълнувахте ме,
сякаш сте чели мислите ми...Ради, искам много
неща да ти кажа...и все хубави...



Re: Минувач
от radi_radev19441944 на 20.03.2012 @ 17:02:51
(Профил | Изпрати бележка) http://literatron.dir.bg
О Маги, все се каня да седнем на маса, но явно си заета

]


Re: Минувач
от sani-ti на 20.03.2012 @ 03:38:28
(Профил | Изпрати бележка)
Поздрав!


Re: Минувач
от radi_radev19441944 на 20.03.2012 @ 17:03:18
(Профил | Изпрати бележка) http://literatron.dir.bg
Благодаря!

]


Re: Минувач
от joy_angels на 20.03.2012 @ 07:53:34
(Профил | Изпрати бележка)
Възхищавам се на начина ти на писане, Ради. Мисля си, че ти и от касова бележка ще направиш оригинален и много интелектуален разказ.
Поздравления! :)))


Re: Минувач
от radi_radev19441944 на 20.03.2012 @ 17:04:29
(Профил | Изпрати бележка) http://literatron.dir.bg
Не съм пробвал с касова бележка, но е идея :) Привет!

]


Re: Минувач
от feia на 20.03.2012 @ 18:47:34
(Профил | Изпрати бележка)
Допада ми сюрреализма в разказите ти...


Re: Минувач
от radi_radev19441944 на 21.03.2012 @ 21:31:07
(Профил | Изпрати бележка) http://literatron.dir.bg
Наистина ли ти прилича на сюрреализъм? :)

]


Re: Минувач
от feia на 21.03.2012 @ 21:34:17
(Профил | Изпрати бележка)
Усещането ми е такова. :)

]


Re: Минувач
от zebaitel на 21.03.2012 @ 07:36:52
(Профил | Изпрати бележка)
Да, минувачи сме, но някои имат очи да виждат и другите минувачи! Поздрави за хубавия разказ, Ради!


Re: Минувач
от radi_radev19441944 на 21.03.2012 @ 21:31:36
(Профил | Изпрати бележка) http://literatron.dir.bg
Благодаря ти.

]


Re: Минувач
от Mia2442 (mia2442@gmail.com) на 22.03.2012 @ 20:37:36
(Профил | Изпрати бележка) http://www.youtube.com/watch?v=NxBTchwLQ3g
Стилен и интересен разказ, Ради - отдавна си го пазех за десерт!:)


Re: Минувач
от radi_radev19441944 на 22.03.2012 @ 20:48:44
(Профил | Изпрати бележка) http://literatron.dir.bg
:) Честита пролет!

]


Re: Минувач
от verysmallanimal на 23.03.2012 @ 15:31:35
(Профил | Изпрати бележка)
Истинско удоволствие - и от историята, и от начина на поднасяне!


Re: Минувач
от radi_radev19441944 на 23.03.2012 @ 18:43:13
(Профил | Изпрати бележка) http://literatron.dir.bg
Ами доста зор ми даде, докато го натъкмя :) Благодаря!

]


Re: Минувач
от DianaStefanova на 23.03.2012 @ 16:39:41
(Профил | Изпрати бележка)
Невероятно хубав разказ! Сърдечен поздрав!


Re: Минувач
от radi_radev19441944 на 23.03.2012 @ 18:56:10
(Профил | Изпрати бележка) http://literatron.dir.bg
Привет, Диана! Обикновено трудно се възприемат подобни експерименти, но се радвам, че има хора, които успяват да го направят.

]


Re: Минувач
от kristi на 26.03.2012 @ 20:53:55
(Профил | Изпрати бележка)
Stranni sa svetovete ti, Radi i bogati na videniq, koito aha da te nakarat da gi dokosne6 i ve4e nqma gi...
Znae6, 4e haresvam razkazite ti, minuva4o!

Pozdravleniq i za tova ..putuvane.. !!


Re: Минувач
от radi_radev19441944 на 26.03.2012 @ 22:16:04
(Профил | Изпрати бележка) http://literatron.dir.bg
Благодаря, мила! Някъде далеч ли си?

]