автор: yotovava

След утрото, премръзнало до скреж,
и слънцето – аха, да се катурне –
като самотен сънен таралеж,
залутал се сред хълмовете стръмни –

повива в златна пелена нощта,
индиговия плащ на мрака сдипля.
Ведро от топла бледа синева
върху сокаци опустели лисва.

Потръпва жива старата гора,
през буков смях и жълъдова врява.
В уплитките си златолик бръшлян
кенарени ръкави разкроява.

Пробудените шипчици крещят:
– От лятната жарава сме червени.
И рокли в керемиден лъскав цвят,
събличат най-безсрамно под небето.

Оголват гръд – набъбнала от сок –
с дъх примамват есенните търтеи.
А бог сподиря ги с едно око,
и тайно възжелава да е смъртен.